— Ще се върна. Сърцето е вляво, лявото ми е любимото място.
Жозефин се усмихна. Покрай Шърли животът вървеше на високи обороти. Тя не се подчиняваше на условностите и предразсъдъците. Винаги знаеше точно какво иска. Преследваше неотклонно целта си. Шърли твърдеше, че животът бил прост. Жо се шокираше понякога от начина, по който тя възпитаваше Гари. Със сина си говореше така, сякаш беше възрастен. Не криеше нищо от него. Казала на Гари, че баща му се изпарил след неговото раждане, както му беше казала и че в деня, в който поиска да узнае името му, тя ще му го каже, за да го намери и да го види, ако има желание. Пояснила, че била лудо влюбена в баща му, че Гари е бил желано и чакано дете, че днес животът е труден за мъжете, че жените изисквали много от тях и че мъжете невинаги били достатъчно силни, за да поемат цялото бреме на плещите си. Поради тази причина в някои случаи предпочитали да офейкат. Тези обяснения очевидно бяха достатъчни за Гари.
Шърли прекарваше лятната ваканция в Шотландия. Искаше Гари да опознае родината на прадедите си, да говори английски, да попие тамошната култура. След като се върнаха тази година, Шърли беше мрачна и намръщена. Отрони: „Догодина ще отидем на друго място…“, и повече не се върна на темата.
— За какво мислиш? — попита Шърли.
— Мислех си за твоите тайни, за всичко, което не знам за теб…
— Така е по-добре! Научиш ли подробности за другия, той ти става безинтересен.
— Права си… Но понякога си казвам, че ми се иска да съм стара жена, защото вече ще съм открила коя съм всъщност!
— Според мен, но това си е мое лично мнение, твоята загадка се крие в детството ти. Нещо се е случило, нещо, което не си успяла да преодолееш… Често се питам защо се подценяваш толкова, защо си толкова неуверена…
— Представи си, че и аз си задавам същите въпроси.
— Тогава всичко е наред! Щом си задаваш въпроси, значи си подредила първото парченце от мозайката, която си захванала да нареждаш. Има хора, които никога не си задават никакви въпроси, живеят със затворени очи и никога нищо не откриват…
— За теб това не се отнася!
— Не… А все по-малко ще се отнася и за теб. Досега се криеше зад брака си, зад изследванията си, но сега, след като си показа носа навън, ще видиш как ще започнат да ти се случват разни неща! В момента, в който човек се раздвижи, и нещата край него се раздвижват. Ти няма да бъдеш изключение от правилото. Още много ли ни остава до въпросното място?
Точно в шестнайсет часа спряха пред оградата на „Парнъл Кетъринг“. Шърли паркира на островчето, препречвайки пътя на влизащите и излизащите коли.
— Ще останеш в колата, за да я преместиш, ако се наложи. Аз ще ги пренеса.
Жозефин кимна. Седна на шофьорската седалка и погледна към Шърли, която се зае с кутиите със сладките. Нареждаше ги една върху друга, докато й стигнат до брадичката, и така натоварена, сновеше напред-назад с широки крачки. В гръб изглеждаше като мъж. Носеше работен гащеризон и някакво размъкнато сако. В момента, в който застанеше с лице към Жо, се превръщаше в Ума Търман или в Ингрид Бергман, висока русокоса жена с широки рамене, с обезоръжаваща усмивка, светла кожа и косо поставени котешки очи.
Върна се, подтичвайки радостно, и звучно млясна Жозефин по двете бузи.
— Кинти! Кинти! Замогнах се! Тоя клиент ми лази по нервите, но пък добре плаща! Да пием по една бира, искаш ли?
На връщане, докато се чудеше как да направи реферата си, Жозефин беше изтръгната от размишленията си от някакъв мъж, който пресичаше пред тях.
— Виж! — викна тя и дръпна Шърли за ръкава. — Точно пред нас.
Мъж с дъфел, с доста дълга кестенява коса, с ръце в джобовете спокойно пресичаше, без да бърза.
— Определено може да се каже, че тоя не е от нервните. Познаваш ли го?
— Това е той, от библиотеката! За когото ти казах… видя ли колко е хубав! И такъв един небрежен.
— Колкото до небрежността, няма две мнения, наистина е небрежен!
— Каква походка! Още по-готин е, отколкото в библиотеката.
Жозефин се дръпна назад на облегалката от страх да не я забележи. Но понеже беше неспособна да се сдържи, после отново се наведе напред, долепи нос до стъклото. Младежът се беше обърнал и показваше с жест, че светофарът скоро ще светне зелено.
— Охо! — възкликна Шърли. — И ти ли виждаш, каквото аз виждам?
Една руса, слаба, очарователна девойка се затича към него. Пъхна ръка в джоба на палтото му, а с другата го погали по лицето. Мъжът я притегли към себе си и я целуна.