Жозефин увеси нос и въздъхна.
— Ето на!
— Какво ето на? — извика Шърли. — Та той понятие си няма, че ти си тук! Ето на, може да се преориентира! Ето на, ставаш като Одри Хепбърн и го прелъстяваш! Преставаш да ядеш шоколад, докато работиш, и ето на, отслабваш! И ето на, останала си само две огромни очи, тънка си като фиданка, той пада в краката ти и ето на! Ти си тази, която пъха ръката си в джоба на палтото му! И бясно се любите! Ето на! Така трябва да мислиш, Жо, само така.
Жозефин я слушаше, навела глава.
— Очевидно не съм създадена за велики любови.
— Не ми казвай само, че вече си беше съчинила цял роман?
Жо умърлушено кимна.
— Ами май бях…
Шърли стисна волана, настъпи педала до дупка и бясно потегли, оставяйки по асфалта следи от кипналия в душата й гняв.
Тази сутрин още с пристигането си в работата Жозиан беше изненадана от телефонно обаждане от брат й, който й съобщи, че майка им е починала. Въпреки че от майка си беше получавала само шамари, Жозиан си поплака. Плака и за баща си, който си отиде преди две години, и за детството си, белязано със страдания, за неполучената нежност, за несподелените луди смехове, за неизречените комплименти, за всичко, което й бе липсвало и заради което я болеше толкова силно. Почувства се осиротяла. Всъщност осъзна, че действително е осиротяла, и се разплака още по-неудържимо. Сякаш наваксваше пропуснатото време — когато беше малка, нямаше право на сълзи. Достатъчно беше да направи плачлива гримаса и шамарът изсвистяваше във въздуха и изгаряше бузата й. Обляна в сълзи, тя си даде сметка, че протяга ръка на онова момиченце, което никога не беше плакало, че по този начин го утешава, взема го в прегръдките си, отрежда му място до себе си. „Странно — помисли тя, — все едно съм двама души: трийсет и осем годишната Жозиан, хитра, решителна, която умее да се справя с живота и не си оставя магарето в калта, и малкото мърляво и непохватно момиче със свит от страх, от глад, от студ стомах.“ Докато плачеше, тя ги сля в едно и това й подейства добре.
— Какво става тук? Човек ще рече, че е в кантората на плача, да му се не види. На всичко отгоре не вдигате и телефона!
Права и вдървена като бастон, с огромна шапка, сплескана на пита върху главата й, Анриет Гробз се взираше в Жозиан, която внезапно осъзна, че телефонът действително звъни. Изчака за миг и след като звъненето спря, извади от джоба си смачкана книжна кърпичка и се изсекна в нея.
— Майка ми — подсмръкна Жозиан. — Починала е…
— Тъжно е наистина, но… Един ден всички губим родителите си, трябва да сме подготвени за това събитие.
— Добре, тогава да кажем, че аз не се бях подготвила…
— Отдавна не сте малко момиче. Вземете се в ръце. Какво ще стане с Франция, ако всички чиновници пренасят личните си проблеми в службата?
„Да се отдаваш на мъката си в службата е лукс, достъпен единствено за началниците, не за чиновниците“ — помисли Анриет Гробз. Длъжна е да преглътне сълзите си, пък нека ги пролива довечера вкъщи! Никога не беше харесвала Жозиан. Не й се нравеше наглостта й, кръшната й, гъвкава, котешка походка, закръглените й форми, хубавата й руса коса, очите й. Ах, тези нейни очи! Подканващи, дръзки, живи, а понякога изпълнени с нега. Често беше врънкала Шефа да я уволни, но той винаги отказваше.
— Тук ли е съпругът ми? — попита тя Жозиан, която беше изправила рамене и с обърнат настрани поглед се преструваше, че следи една муха, само и само да не гледа в лицето тази жена, която ненавиждаше.
— Отиде някъде по етажите, но ще се върне. Изчакайте го в кабинета му, няма да се забави… Знаете пътя!
— Бъдете малко по-вежлива, малката ми, не ви позволявам да ми говорите по този начин — сряза я Анриет Гробз с обидния си високомерен тон.
Жозиан отвърна на удара — просъска като гърмяща змия:
— Не съм „малката ви“. Аз съм Жозиан Ламбер, а не малката ви… За голямо мое щастие! Защото в противен случай бих предпочела да пукна.
„Не харесвам очите й — помисли си Жозиан. — Малките й студени очи, които излъчват твърдост, скъперничество, подозрителност и пресметливост. Не харесвам тънките й устни, сухи, стиснати до побеляване в ъгълчетата. Тази жена има гипс в устата! Не понасям да се държи с мен, сякаш съм й прислужница. Какво толкова се големее — заради брака си със свестен мъж, който я е измъкнал от беднотията? Намърдала си е задника на топличко, само да не вземе да изхвърчи на студа. Да видим кой ще се смее последен.“
— Внимавайте, драга ми Жозиан, имам влияние върху съпруга си и бих могла да реша, че не сте подходяща за бизнеса му. Секретарките с лопата да ги ринеш. Ако бях на вашето място, щях да внимавам какво приказвам.