— Аз пък нямаше да съм толкова самоуверена. По-добре ме оставете да си гледам работата и вървете в неговия кабинет — изкомандва я Жозиан така безцеремонно, че Анриет Гробз се подчини и се оттегли с походката си на механична курдисана играчка.
На вратата се обърна и заплашително насочи пръст към нея:
— Не мислете, че ще оставя така нещата, драга ми Жозиан. Няма да ги оставя без последствия и съвет от мен: подгответе се да напуснете.
— Не бъдете толкова сигурна, госпожо. Срещала съм и по-злобни от вас и досега никой не е успял да ме смаже. Запомнете го, забийте си го в тиквата под широкополата шапка.
Тя чу как се тресна вратата на кабинета на Шефа и доволно се усмихна. „Бясна е дъртата коза! Точка за мен.“ Не можеше да понася Клечката за зъби от момента, в който се запознаха. Изработи си навика никога да не свежда поглед пред нея. Предизвикваше я — око за око. Дуел на озверели женища. Едната суха, сбръчкана, мърмореща, другата пухкава, розова, мека. И двете жилави и упорити!
Тя набра номера на брат си, за да разбере кога ще бъде погребението, даваше заето, пак набра и изчака. „Дали наистина може да ме разкара? — почуди се, заслушана в сигнала. — Дали наистина е в състояние… Може и да е. Мъжете са толкова подли! Той ще се задоволи да ми обясни, че ме назначава другаде, в някой от филиалите. Така ще се озова далече от командния пост. Далече от всичко, което съм гласила с такова търпение и което е на път да даде плодове. Ту, ту… Трябва да си отварям очите! Ту, ту… Добрякът Марсел хич да не си въобразява, че ще ме баламоса с красиви думи, та по-лесно да преглътна хапа!“
— Ало, Стефан. Аз съм, Жозиан…
Погребението щяло да се състои в събота на гробището в селото, в което живееше майка им, и Жозиан в пристъп на неочаквана сантименталност реши да присъства. Искаше да е там, когато спуснат ковчега в гроба. Искаше да види как майка й завинаги ще потъне в дълбоката черна яма. Едва тогава щеше да се сбогува с нея и дори да й пошепне колко много би желала да я бе обичала.
— Поиска да я кремираме…
— Така ли, добре… Но защо? — попита Жозиан.
— Много се страхуваше да не се събуди в тъмното…
— Разбирам я.
Милата ми майчица се страхувала от тъмното. У нея се надигна чувство на обич към майка й. Пак се разплака. Затвори слушалката, издуха си носа и почувства как някой слага ръка на рамото й.
— Нещо не е наред ли, душко?
— Мама е умряла.
— И ти е мъчно, а?
— Ами да…
— Я ела…
Шефа я прегърна през талията и я сложи да седне на коленете му.
— Хвани ме през врата с две ръце и се отпусни… сякаш си малкото ми бебче. Знаеш колко много исках да си имам детенце, мое си детенце.
— Да — подсмръкна Жозиан и се притисна към добрия дебел чичко.
— Нали знаеш, тя не пожела да ми роди детенце.
— Толкова по-добре в края на краищата… — преглътна Жозиан и отново си издуха носа.
— Затова ти си всичко за мен… И жена, и бебе.
— Любовница и бебе! Жена ти те очаква в кабинета.
— Жена ми!
Шефа подскочи, сякаш му бяха забили ръждясал пирон в задника.
— Сигурна ли си?
— Разменихме някоя и друга дума…
Той потърка с ръка черепа си, много притеснен.
— Скарахте ли се?
— Тя ме предизвика и аз не й останах длъжна!
— Ама че работа! Точно сега, когато имам нужда от подписа й! Успях да пробутам на англичаните онзи скапан филиал в Мюрпен, нали го знаеш, дето исках да се освободя от него… Сега ще трябва да й се подмазвам, да пърхам покрай нея! Душко, не можа ли да се заядеш с нея някой друг ден! Как ще замазвам нещата сега?
— Тя ще ти поиска главата ми…
— Дотам ли стигнахте?
Изглеждаше разтревожен. Закрачи из стаята, започна да се върти в кръг, да ръкомаха, да се подпира с ръка на плота на бюрото, да се върти, да си приказва сам, отново да ръкомаха, накрая се тръшна на един стол.
— Толкова много ли се страхуваш от нея?
Той изкриви устни във вяла усмивка като победен войник с вдигнати ръце и смъкнати гащи.
— По-добре да отида при нея да видя какво иска…
— Да, върви виж какви ги върши сама в кабинета ти…
Шефа тръгна към вратата съкрушен, разперваше ръце и се пляскаше по бедрата, сякаш я молеше да го извини за позорното му оттегляне. Прегърбен, смазан, той се обърна и с тънък гласец, лишен от капчица смелост, я попита: