— Сърдиш ли ми се, душко?
— Хайде, отивай…
Ясна й беше мъжката смелост. Не очакваше той да вземе нейната страна. Колко пъти го беше виждала да трепери, след като бе разговарял с Клечката за зъби. Не очакваше нищо от него. Освен може би добро отношение, нежност в леглото. Тя му доставяше удоволствие на този добродушен дебелак, от което той беше лишен, и това я радваше, защото в любовта да даваш е също толкова хубаво, колкото и да получаваш. Какво прекрасно усещане — да се катериш по него и да го чувстваш как припада от удоволствие, заклещен между бедрата ти! Да го гледаш как подбелва очи, как изкривява устни. Вътре в стомаха й нещо пърхаше, създаваше й едва ли не усещане за майчинска сила. Като се сетеше само колко мъже се бяха изредили между бедрата й! Един повече, един по-малко! Поне този тук беше добричък. Тази сила, това любовно партньорство между нея и дундестото й бебче започваше да й харесва. Но дали все пак нямаше да е по-добре да се омете… Жозиан никога не беше имала доверие на мъжете. Както и на жените впрочем! От най-млади години не вярваше на никого освен на себе си! Понякога се объркваше и от собствените си реакции.
Тя се изправи, разкърши се и реши да си вземе едно кафе, за да си подреди мислите. Хвърли последен мнителен поглед към кабинета на Шефа. Какво ли става там вътре между жена му и него? Дали ще се огъне пред изнудването и ще я пожертва на олтара на мангизите? На цар Кинт. Така майка й наричаше парите. Обожественият цар Кинт. Само ние, бедните обикновените хорица, познаваме това преклонение пред парите! Не ги получаваме като нещо, което ни се полага по право, или като плячка, а ги превъзнасяме и им се кланяме като на идол. Спускаме се да грабнем и най-дребната монетка, паднала на тротоара. Вдигаме я, лъскаме я, докато заблести, и я поднасяме към носа си, за да я подушим. Гледаме с поглед на бито куче богаташа, който я е изпуснал и дори не си е дал труда да се наведе да си я прибере. Нима аз с превземките си на независима мадама цял живот не съм експлоатирана от цар Кинт, нима не дължа на него загубата на девствеността си, първите юмручни удари по тила, първите ритници в корема, нима не ме е унижавал и малтретирал? Заради него всеки път, когато видя богаташ, не мога да се сдържа да не го гледам като някакво висше същество, вдигам очи към него, сякаш е Господ, готова съм да му кадя тамян!
Ядоса се на себе си, стана, подръпна смачканата си рокля и отиде до кафе машината. Пусна монета и горещата струя потече в чашката, а тя стоеше и чакаше машината да изплюе черната си жлъч до последната капка. Обгърна чашката с длани и от топлината й се почувства по-добре.
— Какво ще правиш довечера? Ще се виждаш ли с Дъртия?
Брюно Шавал беше дошъл за кафе. Извади цигара и взе да почуква с нея по пакета, преди да запали. Пушеше серт тютюн, както беше виждал да пушат актьорите от старите филми.
— А, не го наричай така!
— Да не си го залюбила пак, пиленце?
— Не понасям да го наричаш Дъртия, това достатъчно обяснение ли е?
— Всъщност ти май си го обичаш дундестия дядко.
— Ами да…
— Я виж ти, не ми го беше казвала досега…
— За нас двамата разговорите никога не са били приоритет.
— Разбрано. Днес не си на кеф, затова си затварям устата.
Тя сви рамене и леко потърка буза в топлата чаша с кафе.
Постояха, без да говорят, без да се поглеждат, пиеха кафето си на малки глътки. Шавал се доближи, залепи бедро до бедрото на Жозиан и леко, сякаш без да иска, я побутна, за да разбере дали наистина е сърдита. И понеже тя нито помръдна, нито го отблъсна, той навря носа си във врата й и прошепна с въздишка:
— Хм! Как приятно ухаеш на сапун! Как ми се иска да те видя изтегната на леглото и бавно, без да бързам, да се потопя в аромата ти.
Тя се дръпна с въздишка. Сякаш се съобразяваше с нея! Сякаш я галеше! Истината беше, че той беше този, който се оставяше да бъде гален! Изтягаше се на леглото, а тя трябваше да подкара нещата, докато започне да скимти и да се върти! След като свършеше, едва му се откъсваше едно „благодаря“ и някоя и друга бърза ласка.
Циничен и очарователен, гордо изправен, без да я изпуска от очи, той запали цигарата си, отметна падащия над очите му кестеняв кичур и я огледа със задоволството на собственик. Знаеше как да я накара да отстъпи, как да я омае. Откакто я беше тикнал в малкото си джобче — по-точно в леглото си, — се беше възгордял. Сякаш беше извършил подвиг! Присвояваше си славата на завоевател и се вреше напред. Беше си осигурил достъп до директора благодарение на нея и смяташе, че властта му е на една ръка разстояние. Вече не беше прост чиновник, беше на път да стане съдружник! Такива са мъжете, неспособни да приемат успеха и славата, без да се фукат и да важничат. Откакто Жозиан му бе обещала да поговори с Дъртия и да му издейства повишение, той риеше с копита от нетърпение. Вървеше непрекъснато по петите й, спираше я по коридорите, из ъглите, в асансьорите, за да го успокоява. „Какво стана, подписа ли? Подписа ли вече?“ Тя го отблъсваше, но той неуморно повтаряше едно и също. „Какво си мислиш? Това напрежение ми се отразява зле на нервите! Да можех да те видя на моето място!“ — хленчеше той.