И сега пак му се прииска да попита: „Какво става? Той каза ли ти нещо?“, но виждаше, че моментът не е подходящ. Щеше да почака.
Жозиан не можеше да се сърди дълго време. Беше твърде мека с мъжете. „Как така не мога да им се разсърдя истински? — питаше се тя. — Как така винаги съм готова да се любя? Дори на дебелите, на грозниците, на диваците, които ме изнасилваха, и на тях не можех да се сърдя. Не че винаги ми е доставяло удоволствие, но съм готова да го правя пак и пак, и пак. Ако прикрият мръсния си порок зад нежност и доброта, направо търча като изоглавена. Достатъчно е да ми говорят тихичко, да се отнасят към мен като към човешко същество с душа, мозък, сърце, да ми отредят едно местенце в обществото и отново ставам малко дете. Гневът, злопаметството, отмъщенията, всичко забравям и съм готова да се пожертвам, за да продължават да ми говорят с уважение и да ме почитат. Само и само да ми казват мили думи. Да ме питат за мнението ми. Колко съм тъпа!“
— Хайде, малката ми душичка, помирихме ли се? — пошушна Шавал, сложи ръка на хълбока на Жозиан и я обърна към себе си.
— Престани, ще ни видят.
— Няма! Ще кажем, че сме добри приятели, които си правят майтап.
— Не, недей. Той е в кабинета си с Клечката. Ако излезе и ни види, ще ме изхвърли.
„А може вече да съм изхвърлена! Може вече да ме е пожертвал на олтара на фирмата! От доста време се напъва да се освободи от Мюрпен и е готов на всичко, само и само тя да подпише. Като нищо ще обещае главата ми на законната си половинка. Какво съм аз в сравнение с този договор? И тогава всичко ще се разсъхне. Шефа, Шавал, цар Кинт! Ще се ометат, а аз ще остана по гол задник в калта както обикновено.“ При тази мисъл смелостта й се изпари и тя се почувства съвсем отмаляла. Наклони се към Шавал.
— Обичаш ме все пак мъничко, нали? — попита тя с тон, който просеше нежност.
— Дали те обичам, красавице моя? Ама ти наистина ли се съмняваш? Да не си луда? Почакай още малко и ще видиш как ще ти го докажа. — И я хвана с две ръце за задника.
— Не, ама… ако случайно не се получи или нещо се обърка? Няма ли да ме изоставиш?
— Как така? Да не ти е казал нещо против мен? Кажи, кажи ми де…
— Не, но нещо се уплаших…
Направо виждаше как цар Кинт размахва голям нож, готов да й отреже главата. Разтрепери се и в душата й зейна огромна празнина. Затвори очи и се прилепи към него. Той леко се отдръпна, но като забеляза колко беше пребледняла, я хвана през кръста, за да не падне. Тя се отпусна и прошепна:
— Само няколко думи, кажи ми няколко мили думи, защото ужасно ме е страх, разбираш ли, много ме е страх…
Той започна да се изнервя. „Господи, колко сложно нещо са жените! — си помисли. — Преди по-малко от минута ме пращаше за зелен хайвер, а сега ме моли да я успокоявам.“ Объркан, той я притискаше до себе си, почти я носеше, защото чувстваше, че силите са я напуснали, че се е предала. Останала без капчица енергия, тя плетеше крака. Той разсеяно я галеше по косата. Не се осмеляваше да я попита дали Дъртия беше подписал заповедта за повишението му, но тази мисъл не му даваше мира. Придържаше я, сякаш беше някакъв обемист пакет, от който не знаеше как да се освободи — да я облегне на кафе машината? Да я сложи да седне? Но нямаше стол… „Ох — измърмори на себе си, — ето докъде я докарах, като оставих съдбата си в ръцете на жена.“ Искаше само едно, да се измъкне от ръцете й. Чукаш се, окей, но толкова, никакви цуни-гуни. Никакви любовни чувства, никакви сълзливи целувки. Отидеш ли малко по-далече, ще те залеят всички миазми на силните емоции.
— Хайде, Жози, стегни се! Наистина ще ни видят! Хайде, ще провалиш всичко!
Тя се поокопити, откъсна се от него, но краката й трепереха, очите й бяха зачервени от плач. Обърса си носа, извини се… Но вече беше късно.
Анриет и Марсел Гробз чакаха асансьора и онемели ги наблюдаваха. Анриет със стиснати устни, с изкривена физиономия под широкополата шапка. Марсел разкиснат, отпуснат, с потрепващи от мъка бузи, мъка, която личеше от целия му вид.