П.П. Добавям и писмо за мама…
Ортанс подаде последното листче на Жозефин, тя го сгъна и го пъхна в джоба на кухненската си престилка.
— Няма ли сега да го прочетеш? — попита Ортанс.
— Не… Искате ли да поговорим за писмото от татко?
Момичетата я гледаха в мълчание. Зое си смучеше палеца. Ортанс се беше замислила.
— Крокодилите са адски тъпи! — отсече Зое. — Защо татко не остана във Франция?
— Защото във Франция не се отглеждат крокодили, така да се каже — отвърна с въздишка Ортанс. — Освен това постоянно повтаряше, че искал да отиде в чужбина. Всеки път, когато го виждахме, го повтаряше… Само не знам дали тя е заминала с него…
— Да се надяваме, че му плащат добре и че харесва работата си — бързо вметна Жозефин, за да отклони вниманието на момичетата от темата „Милен“. — За него е важно да изплува, отново да има отговорности. Мъж, който не работи, не се чувства добре… Освен всичко друго той там е в свои води. Винаги е харесвал огромните открити пространства, пътешествията, Африка…
Жозефин се опитваше да преодолее страховете си с думи. „Каква лудост — мислеше тя. — Надявам се, че не е вложил пари в това начинание… А и какви ли пари би могъл да вложи? Парите на Милен? Защото на мен ще ми е доста трудно да му помогна. Само да не реши някой ден да ме помоли за пари.“ В този миг се сети за общата им банкова сметка. Реши да поговори с банковия чиновник г-н Фожрон.
— Отивам да прочета в книгата за влечугите какво по-точно представляват крокодилите — заяви Зое и скочи от скута на майка си.
— Ако имахме интернет, нямаше да ти трябва книгата.
— Тъй като нямаме интернет, ще погледна в моята книга — настоя Зое.
— Не е лошо да ни купиш компютър — подметна Ортанс. — Всичките ми приятелки имат.
„Ако е взел назаем пари от Милен, значи нещата помежду им са сериозни. Може би ще се оженят… Не, загубенячке, не може да се ожени за нея, след като нямате развод!“ — въздъхна Жозефин.
— Мамо, не слушаш какво ти говоря!
— Напротив… напротив…
— Какво казах?
— Че имаш нужда от компютър.
— И какво смяташ да предприемеш?
— Не знам, скъпа моя, трябва да помисля.
— С мислене няма да можеш да го купиш.
Сигурно е много красива като домакиня! Розова, свежа и слаба. Жозефин си я представяше на верандата как чака Антоан, обикаля парка с джипа, готви, прелиства вестника, седнала на люлеещ се стол… Когато той се прибира вечерта, прислужникът им прави вкусна вечеря, която споделят на запалени свещи. Сигурно има чувството, че отново започва живота си. Нова жена, нова къща, нова работа. Вероятно му изглеждаме съвсем безлични трите в малкия ни апартамент тук, в Курбвоа.
Тази сутрин г-жа Бартийе, майката на Макс, отново попита: „Имате ли новини от съпруга си, госпожо Кортес?“ Отговори й първото, което й хрумна, без да се замисля. Госпожа Бартийе беше ужасно отслабнала и Жозефин я попита дали е на диета. „Ще ви се види направо смешно, госпожо Кортес, като ви кажа, че съм на картофена диета!“ Жозефин се разсмя, но г-жа Бартийе продължи настоятелно: „Изобщо не се шегувам: един картоф всяка вечер три часа след ядене — и изобщо не помисляте за нещо сладко! Оказва се, че картофът преди сън освобождавал два хормона, които неутрализират желанието на мозъка за нещо сладко. Следователно губите тегло, научно е доказано. Макс го намери в интернет… Нали имате интернет? Защото ще мога да ви кажа сайта веднага. Диетата е странна, но има резултат, уверявам ви.“
— Мамо, това не е лукс, а инструмент за работа… Ти би могла да си помагаш за твоята работа, а и ние за училище.
— Разбирам, скъпа, ясно ми е.
— Така казваш, но всъщност не проявяваш никакъв интерес. Все пак става въпрос за моето бъдеще…
— Слушай, Ортанс, ще направя всичко за вас. Всичко! Като ти казвам, че ще си помисля, правя го, защото не искам да давам неизпълними обещания, но може би ще успея да купя компютър.
— Ох, благодаря, мамо, благодаря! Знаех си, че мога да разчитам на теб.
Ортанс се хвърли на врата на майка си и като Зое настоя да седне в скута й.
— Нали може, мамо, нали не съм прекалено голяма?
Жозефин се разсмя и я притисна към гърдите си. Беше по-развълнувана, отколкото трябваше. Да я притиска, да чувства топлината й, сладкия мирис на кожата й, лекото ухание, което излъчваха дрехите й, всичко това я накара да се просълзи.