— О, скъпа моя, ако знаеш само колко те обичам! Колко съм нещастна, когато се караме.
— Не се караме, мамо, а спорим. Просто виждаме нещата различно. Ако понякога се изнервям, то е, защото ми е мъчно, много ми е мъчно, че татко замина, затова си го изкарвам на теб, понеже ти си тук…
Жозефин едва сдържаше сълзите си.
— Ти си единственият човек, на когото разчитам, разбираш ли? Затова искам прекалено много, скъпа мамо, защото в моите очи ти можеш всичко… Толкова си силна, смела, действаш ми успокоително.
Постепенно Жо си възвръщаше смелостта, докато слушаше дъщеря си. Вече не се страхуваше, беше готова на всякакви саможертви, за да се гушка Ортанс в нея и винаги да се държи така нежно.
— Обещавам ти, скъпа, ще имаш компютър. За Коледа… Ще почакаш до Коледа, нали?
— О, благодаря, мила мамо. Не можеш да ми доставиш по-голямо удоволствие.
Ортанс обви с ръце врата на Жозефин и я притисна с такава сила, че тя се развика: „Милост! Милост! Ще ми счупиш врата!“ После изтича в стаята при Зое да я зарадва с хубавата новина.
Жозефин се почувства лека като перце. Радостта на дъщеря й я озари отвътре и я разтовари от грижите. Откакто започна да превежда, записа Зое и Ортанс в училищния стол, а вечер им правеше шунка и картофено пюре. Зое ядеше, но се цупеше, Ортанс ровичкаше в чинията си. Жозефин дояждаше недояденото, за да не хвърля храна. „И от това трупам килограми — помисли тя, — ям за трима.“ След вечеря измиваше съдовете, миялната се беше повредила, а нямаше пари да извика майстор или да я смени, почистваше мушамата на кухненската маса, изваждаше книгите си от шкафа и отново сядаше да работи. Оставяше момичетата пред телевизора… и продължаваше превода.
От време на време ги чуваше какво си говорят. „Ще стана дизайнер — заявяваше Ортанс, — ще създам своя модна къща…“ „А аз ще шия дрехи за куклите си…“ — отвръщаше Зое. Жо вдигаше глава с усмивка и отново се потапяше в живота на Одри Хепбърн. Прекъсваше само за да се увери, че добре са си измили зъбите, и отиваше да ги целуне за лека нощ, след като си легнеха.
— Макс Бартийе вече не ме кани у тях, мамо… Защо, как мислиш?
— Не знам, скъпа — отвръщаше Жозефин разсеяно. — Хората си имат грижи.
— Мамо, искам да стана дизайнер — уверяваше я Ортанс, — затова трябва да започна да се обличам много елегантно… Не е редно да се обличам с какво да е.
— Хайде, заспивайте, момичета! — провикваше се Жозефин, забързана да се върне при превода. — Утре ставате в седем.
— Как мислиш, дали родителите на Макс Бартийе ще се разведат? — любопитстваше Зое.
— Не знам, обич моя, заспивай.
— Мамо, може ли да ми дадеш пари да си купя тениска „Дизел“? — умоляваше я Ортанс.
— Спете! Не искам да чувам нито дума повече.
— Лека нощ, мамо…
Жо отново подхващаше превода. Как ли щеше да постъпи Одри Хепбърн на нейно място? Щеше да се труди, да брани достойнството си, щеше да мисли за благото на децата си. Да запази достойнството си и да мисли за благото на децата. Беше живяла именно така, достойна, обичлива и слаба като клечка. Същата вечер Жозефин реши да започне картофената диета.
През една студена и дъждовна ноемврийска нощ Ирис и Филип Дюпен се прибираха вкъщи. Връщаха се от вечеря, давана от един от съдружниците на Филип. Официална вечеря, двайсетина сътрапезници, блюда, сервирани от метр д’отела, пищни букети цветя, весело припукващ огън в камината на салона и толкова благоприлични разговори, че Ирис можеше да ги възпроизведе дума по дума предварително. Лукс, отлична храна и… отегчение, обобщи тя, потънала на предната седалка на удобната кола, която прекосяваше Париж. Филип шофираше мълчаливо. През цялата вечер не успя нито веднъж да хване погледа му.
Ирис гледаше Париж и не криеше възхищението си от сградите, паметниците, мостовете на Сена, архитектурата на големите булеварди. Навремето, когато живееше в Ню Йорк, Париж й липсваше. Улиците на Париж, светлият камък на сградите, алеите с дърветата, терасите на кафенетата, спокойните води на Сена. Тя затваряше очи и мислено гледаше снимки от града.
Това беше любимият й момент от вечерите, които прекарваха навън — обратният път с колата. Да си събуе обувките, да протегне дългите си крака, да подпре глава на облегалката, да притвори очи и да се любува на очарователните картини на минаващия покрай нея град, които потрепваха на светлината на фаровете.
Отегчи се до смърт на вечерята, седнала между ентусиазиран млад адвокат, едва навлязъл в занаята, и един от най-маститите парижки нотариуси, който я занимаваше със скока на цените на недвижимите имоти. Досадата предизвикваше у нея пристъпи на гняв. Идеше й да скочи и да прекатури масата. Вместо това се раздвояваше, оставяйки „другата“, красивата г-жа Дюпен, да играе ролята си на „съпругата“. Смееше се звънко със смях на щастлива жена, за да потуши вътрешния си гняв.