По-късно, след като остави Бабет да търка фурната, Ирис се почувства ужасно самотна.
Ако можеше да звънне на Беранжер… Вече не се виждаха и се чувстваше така, сякаш й беше отнета част от самата нея. Естествено, не най-добрата част, но Беранжер й липсваше, не можеше да не го признае. Особено клюките й, зловонните й клюки.
„Гледах я отвисоко, казвах си, че нямам нищо общо с тази жена, но изгарях от желание да си бъбря с нея. Това е някакъв бяс, перверзия някаква, която ме кара да желая онова, което най-силно презирам. Не мога да го преодолея. Станаха шест месеца, откакто престанахме да се виждаме — пресметна тя, — шест месеца, откакто не знам какво се случва в Париж, кой с кого спи, кой се е разорил, кой е пропаднал.“
Голяма част от следобеда остана затворена в кабинета си. Препрочете една новела на Хенри Джеймс. Едно изречение я впечатли и го преписа в бележника си: „Коя е най-неотменната черта на мъжа? Ами способността му да прекарва неизброими часове в компанията на скучни жени — да ги прекарва не без да се отегчава, не твърдя такова нещо, а без да има нищо против, че са скучни, без да го извади от равновесие този факт, което фактически си е все същото.“
— Скучна жена ли съм? — прошепна Ирис на образа си в голямото огледало на вратите на гардероба.
Огледалото остана безмълвно. Ирис продължи още по-тихо:
— Дали Филип възнамерява да се спаси от мен?
Огледалото не успя да й отговори. Звънна телефонът. Обаждаше се Жозефин. Стори й се превъзбудена.
— Ирис… може ли да поговорим? Сама ли си? Знам, че е ужасно късно, но е абсолютно наложително да говоря с теб.
Ирис я успокои — не е късно.
— Антоан е изпратил писмо на момичетата. Намира се в Кения. Занимава се с отглеждане на крокодили.
— Крокодили? Той е изперкал!
— А, значи сме на едно мнение.
— Не знаех, че крокодилите се отглеждат.
— Работи за някакви китайци и…
Жозефин предложи да й прочете писмото на Антоан. Ирис я изслуша, без да я прекъсва.
— И какво мислиш по въпроса?
— Честно казано, Жо, той е полудял.
— Има още нещо.
— Влюбил се е в еднокрака китайка, която ходи с шорти?
— Не, не позна — Жозефин избухна в смях.
Ирис одобри. Предпочиташе да слуша как Жозефин се смее на този нов етап от брачния си живот.
— В плика има и един лист лично до мен… никога няма да се сетиш…
— Кое? Хайде, Жо… казвай!
— Бях го прибрала в джоба на престилката, нали знаеш, голямата бяла престилка, която слагам, когато готвя… След като си легнах, се сетих, че съм го забравила там… Бях го забравила… Не е ли чудесно?
— Обясни ми, Жо, бъди по-ясна… Понякога трудно следя мисълта ти.
— Ирис, забравих да прочета писмото на Антоан. Не се втурнах веднага да го чета. Което означава, че започвам да оздравявам, нали?
— Да, наистина. И какво пишеше в него?
— Чакай, ще ти го прочета…
Ирис чу шумолене на хартия, после ясния глас на сестра си:
— „Жозефин… Знам, че съм подъл, избягах, без да ти кажа нищо, не събрах смелост да застана очи в очи с теб. Но се чувствах много зле. Тук ще започна живота си от нулата. Надявам се, че ще си стъпя на краката, ще спечеля пари и ще мога да ти върна стократно това, което правиш за децата. Имам възможност да успея, да направя много пари. Във Франция се чувствах смазан. Не ме питай защо… Жозефин, ти си добра, умна, нежна и щедра. Чудесна съпруга. Никога няма да го забравя. Не се отнесох почтено с теб и ми се иска да компенсирам. Да ти улесня живота. Редовно ще ви пиша. В края на писмото ти давам номера на телефона ми, на който можеш да ми звъниш при необходимост. Целувам те, оставам със спомена за всичките ни хубави дни в живота, Антоан.“
Има и два послеписа. Първият гласи: „Тук ме наричат Тонио… ако решиш да ми се обадиш и попаднеш на някой от персонала.“ А вторият: „Странно, престанах да се изпотявам, а тук е много горещо.“ Това е. Какво ще кажеш?
Ирис веднага си помисли: „Горкият! Какви вълнения!“, обаче още не знаеше дали Жозефин се е отърсила от своята сантименталност, затова подхвана дипломатично:
— Важното е ти какво мислиш.
— Преди беше по-пряма.
— Преди той беше част от семейството. Можехме да си позволим да му посмачкаме фасона…
— Аха, това ли е твоето разбиране за семейство?
— Преди шест месеца и ти не се държа много мило с майка ни. Толкова се беше разбесняла, че тя не желае повече да чуе за теб.