— Засега просто обмислям идеята… Не пиша — отвърна Ирис, играейки си с колана на бялата хавлия.
— Не говорете такива работи! — възкликна тази, която се казваше Надя. — Съпругът ми очаква ръкописа… Заинтригували сте го с вашите средновековни истории! Само за това ми говори. Идеята ви да сравните онези далечни времена с нашата действителност е блестяща! Направо блестяща! Като гледам какви успехи жънат историческите романи, такава история от средните векове… Просто няма начин да не успеете.
Жозефин хлъцна от изненада и Ирис я ритна под масата.
— Освен това си толкова фотогенична, Ирис! Дори само снимката с големите ти сини очи на корицата ще направи книгата бестселър! Нали, Надя?
— Засега, поне доколкото знам, не се пише с очи — отвърна Ирис.
— Малка шегичка…
— Беранжер е права. Мъжът ми винаги казва, че в днешно време не е достатъчно да напишеш книга, трябва и да умееш да я продадеш. И в това отношение очите ви ще са страхотна реклама! Очите ви, връзките ви, вие сте родена късметлийка, скъпа Ирис…
— Остава само да я напишеш! — възкликна Беранжер и запляска с ръце, за да покаже колко силно е въодушевена.
Ирис не отговори. Беранжер хвърли поглед на часовника си и извика:
— Опа, трябва да тичам, закъснявам! Ще се чуем…
Двете си взеха довиждане и изчезнаха, махнали приятелски с ръка. Ирис сви рамене и въздъхна. Жозефин не беше проронила дума. Сервитьорката донесе двата чая и ябълковия пай, полят с карамел и сметана. Ирис помоли да отбележат поръчката на сметката й и се подписа на касовата бележка. Жозефин изчака сервитьорката да се отдалечи и поиска Ирис да й обясни какво става.
— Видя ли? Сега цял Париж ще научи, че пиша книга.
— Книга за средновековието! Каква е тази шега? — повиши тон Жозефин.
— Не се ядосвай, Жо, успокой се.
— Все пак е изненадващо!
Ирис въздъхна отново, отметна назад тежката си черна коса и взе да обяснява на Жозефин какво се беше случило.
— Онзи ден на една вечеря се бях отегчила толкова жестоко, че наприказвах всевъзможни глупости. Заявих, че пиша, и когато ме попитаха какво, отворих дума за дванайсети век… Не ме питай защо. Беше съвсем неволно.
— Но ти винаги си твърдяла, че това време било безинтересно…
— Знам… Но бях неподготвена. Само че се оказа страхотно попадение! Да беше видяла физиономията на Серюрие, издателя! Клъвна на мига! Затова продължих, развълнувах се страхотно, също като теб, когато ми разказваш за тази епоха, учудващо, нали? Със сигурност съм повторила думите ти едно към едно.
— Толкова ми се подигравахте през всичките тези години и ти, и мама.
— На един дъх изложих всичко, което си ми казвала… Сякаш ти беше в главата ми и говореше… и той го прие на сериозно. Готов е да подпишем договор… Очевидно мълвата вече е плъзнала. Сега не знам какво да правя, ще се наложи да поддържам напрегнатото очакване…
— Вземи и прочети проучванията ми… Ще ти дам бележките си. Аз имам куп идеи за романи! Дванайсети век буквално гъмжи от истории, които стават за романи…
— Не се шегувай. Не ме бива да напиша роман… Умирам от желание, но не мога да скалъпя повече от пет реда.
— Опитвала ли си?
— Да. От три-четири месеца насам, резултатът е три-четири реда, и толкова. Не е за мен! — тя се изсмя саркастично. — Не! Това, което трябва да направя, е да поддържам илюзията… докато се забрави. Да се преструвам, да твърдя, че работя усилено и един ден да обявя, че съм унищожила всичко, защото не ми е харесало.
Жозефин гледаше сестра си с недоумение. Ирис красавицата, умницата, Ирис прекрасната е излъгала, за да се представи в по-различна светлина! Дълго я наблюдава смаяна, сякаш откриваше друга жена зад решителната и горда личност, която познаваше. Свела глава, Ирис режеше сладкиша си на малки правилни парченца, които подреждаше по края на чинията. Нищо чудно, че не надебелява, ако винаги се храни така, помисли Жо.
— Намираш, че съм смешна, нали? — подхвана Ирис. — Хайде, признай си. И ще имаш право.
— Не, не е това… Учудена съм. Изненадващо е от твоя страна, така е.
— Е, да! Изненадващо е, но няма да седна да се тръшкам сега. Ще се оправя. Ще измисля нещо. Не ми е за пръв път!