— Много бих искала да бъда полезна… Като Мерил Стрийп в оня филм, „Извън Африка“, спомняш ли си го? Толкова беше красива. Бих могла да последвам примера й — да отворя лечебница. В училище изкарах курсове за първа медицинска помощ и имам свидетелство… ще се науча да дезинфектирам рани, да ги шия. Поне ще имам занимание… Или да развеждам туристите, които идват да гледат…
— Само че престанаха да идват, станаха много злополуки! Туроператорите не искат да поемат такъв риск…
— Жалко… Можех да отворя магазинче за сувенири. Щеше да носи парички…
Беше се пробвала в лечебницата. Опитът не се оказа много успешен. Появи се с бели дънки и дантелена прозрачна блуза, та работниците се втурнаха да й показват дребните рани, които сами си бяха нанесли, за да ги докосва, да ги лекува, да ги преглежда.
Така че се отказа.
Понякога Антоан я вземаше със себе си на обиколки с джипа. Един ден по време на обиколката забелязаха крокодил, който разкъсваше със зъби почти двестакилограмова антилопа гну. Крокодилът се търкаляше и въртеше, влачеше плячката си в така наречения от работниците „търкал на смъртта“. Милен ужасена се разкрещя и оттогава предпочиташе да си остава вкъщи да го чака. Антоан й бе обяснил, че няма защо да се опасява от този крокодил, защото след такъв обилен обяд той няма да търси храна поне няколко месеца.
Изхранването на крокодилите в развъдника беше най-големият проблем за Антоан. Отклонените за целта реки навлизаха дълбоко навътре в територии, богати на дивеч, но дивите животни страняха от тях и ходеха на водопой нагоре по течението. Крокодилите започваха да стават все по-зависими от храната, раздавана от работниците. Господин Ли се принуди да организира „хранителни обиколки“, по време на които работниците се движеха по бреговете и влачеха във водата навързани пилета. Когато преценяха, че никой не ги наблюдава, те рязко дръпваха връвта, откъсваха някое пиле и го изяждаха. Оглозгваха го и изплюваха костите, без да спират да вървят.
Заключението се налагаше от само себе си: трябваше да се отглеждат все повече пилета.
„Непременно трябва да направя нещо, за да върна дивеча по-близо до реките, иначе ме чака изключително сериозен проблем. Не може крокодилите да чакат само на служителите за храна, ще престанат да ловуват, ще станат мързеливи и ще загубят тонус. Накрая ще престанат и да се размножават.“
Притесняваше го и това, че мъжките екземпляри бяха по-малко. Трудно беше да им се определи полът само на око. Трябвало е да ги приспят и маркират още при пристигането им, но никой не се беше сетил да го стори. Може би някой ден щеше да се наложи да се проведе подобна акция.
Във вътрешността имаше и други развъдници на крокодили, чиито собственици нямаха подобни проблеми. Условията там бяха такива, каквито са в дивата природа, и крокодилите сами си намираха храна, нападаха и отмъкваха плячката, дръзнала да се приближи до водата. Когато ходеше до Момбаса, най-близкия град до „Кроко Парк“, Антоан отиваше в „Крокодил Кафе“, където се обменяха последните новини за курса на месото, за котировките на кожите. Слушаше разговорите на възрастните мъже със спечена от слънцето, от житейския опит и от Африка кожа. „Това са много умни животни, Тонио, да знаеш, макар че мозъчетата им са малки. Направо са като високотехнологични подводници. Не са за подценяване. Те ще ни надживеят със сигурност! Общуват помежду си чрез дискретен, но обширен звуков и мимически репертоар. Когато вдигат глава във водата, значи, че преотстъпват лидерската си роля. Когато извиват опашката на дъга, предупреждават: не съм на кеф, изчезвай! Непрекъснато си сигнализират, за да се вижда кой командва. Това е от изключително значение при тях — кой е най-силният. Също като при хората, нали? Ти как я караш с твоя собственик? Спазва ли поетите ангажименти? Плаща ли ти както сте се уговорили, или те кара да чакаш, мотае те и ти разправя врели-некипели? Винаги искат да ни прецакат. Тропни по масата, Тонио, тропни по масата! Не се оставяй да те заплашват или да те баламосват с празни обещания. Научи се да ги накараш да те уважават!“ Те гледаха Антоан е усмивка. В такива моменти той само наблюдаваше как устите им се отварят и затварят и във врата му потичаше студена пот.
Гръмогласно поръчваше почерпка за цялата компания и вдигаше чашата с ледената бира до напуканите си устни. „За ваше здраве, момчета! И за крокодилите!“ Всички пиеха и си свиваха цигари. „Тук има добра трева, Тонио, трябва и ти да пропушиш, ще ти облекчи каръшките моменти, когато сметките не ти излизат и си тотално сдухан!“ Антоан отказваше. Не се осмеляваше да ги попита какво знаят за господин Уей, какъв е бил предшественикът му и защо се е махнал.