Анриет Гробз се беше качила до кабинета на Марсел и понеже не откри там нито Жозиан, нито съпруга си, се упъти да търси Рьоне. Намери го в склада, погълнат от спор с един работник, който се почесваше по главата и се чудеше къде да реди палетите, защото вече нямало място на височина. Анриет изчака отстрани, докато й обърне внимание. Физиономията й беше изрисувана като току-що реставрирана фреска; шапката й, гордо кацнала на върха на черепа, приличаше на трофей, отвоюван в битка с врага. Рьоне се обърна и я видя. Бързият поглед към кабинета му го успокои — двамата скарани любовници се бяха покрили! Той се раздели с работника и попита Анриет с какво може да й бъде полезен.
— Търся Марсел.
— Трябва да е в офиса си…
— Не е там.
Тя се изразяваше с твърд и рязък тон. Рьоне се престори на учуден, къде ли може да се е дянал, не я изпускаше от поглед нито за миг.
Розовата пудра образуваше сухи петна по болнавата й кожа, подчертаваше ветрилото от бръчици край устата и отпуснатите бузи. На застаряващото й лице стърчеше нос като клюн на хищна птица, под който едва личеше устата й. Устните й бяха толкова тънки, че червилото беше излязло извън тях. Анриет Гробз лепна на лицето си двусмислената усмивка на сервитьорка, която се надява да бъде възнаградена със солиден бакшиш и с разочарование възнамерява да заплюе измамника, породил у нея подобна надежда. Искаше да чуе от Рьоне нужната информация, но след като не я получи, усмивката й се изпари и тя си възвърна обичайния фелдфебелски маниер. „Господи — каза си той, — какво женище! Безжалостно като удар с тояга!“ Човек лесно можеше да си представя по вида й, че нито хапването, нито пийването, нито дори най-лекото отпускане не й доставя капка удоволствие. Такова нещо се разбива само с динамит! Всичко у нея беше под контрол, интересът се долавяше от всеки жест, пресметливостта й подхождаше на скованото поведение и строгите костюми. Колосано съвършенство, пристегнато в безупречната отливка на финансовите сметки.
— Ще го почакам в кабинета му — просъска тя и си тръгна.
— Добре — отвърна Рьоне, — ако го зърна, ще му предам, че сте тук.
През това време, клекнали в тъмния кабинет на Рьоне, Марсел и Жозиан продължаваха шепнешком да се одобряват.
— Изневери ли ми с Шавал?
— Не, не съм ти изневерила… просто една вечер не успях да се преборя с черните мисли, които ме бяха връхлетели. Просто се случи той, оказа се подръка… Можеше да е всеки друг, без значение.
— Все пак ме обичаш мъничко, нали?
Беше се доближил и бедрото му се притискаше към бедрото на Жозиан. Поради неудобната и изморителна поза парещият му дъх излизаше на пресекулки.
— Не мъничко, а те обичам, мечо, дебеланко мой… — тя въздъхна и отпусна глава на рамото на Марсел. — Ох, ако знаеш само колко ми липсваше!
— И ти също! Представа си нямаш.
Двамата клечаха, учудени, притиснати един до друг, като избягали от час ученици, които се крият, за да пушат. Шушнеха си в тъмното и горещо помещение, пропито от тежката миризма на мокра вълна.
Останаха така дълго време, без да шукнат, без да отворят уста. Пръстите им се преплитаха, опипваха се, отново се опознаваха и Жозиан преоткриваше цялата нежност и топлина като познат пейзаж от детството. Очите им свикнаха с мрака и вече различаваха очертанията на предметите. „Пука ми, че е дърт, дебел и грозен, той е моят мъж, моето притежание, което обичам, което ме разсмива, кара ме да тъгувам, знам всичко за него, мога да го опиша от главата до петите със затворени очи, знам какво ще каже, преди още да си е отворил устата, знам какво се крие в главата му, в малките му хитри оченца, в дебелото му шкембе… Със затворени очи мога да разкажа какво представлява този мъж.“
Останаха дълго време така, потънали в мълчание. Бяха си казали всичко и най-вече се бяха намерили отново. Изведнъж Марсел се изправи. Жозиан му прошепна:
— Внимавай! Тя може да е зад вратата!
— Пука ми! Ставай, душко, ставай… Тъпо е да се крием. Нищо лошо не правим, нали, душко?
— Ела тук! Сядай!
— Не, изправи се! Искам да те питам нещо. Нещо прекалено важно, за да го чуеш клекнала на пода.