Жозиан се изправи, изтупа прахта от полата си и попита със смях:
— Може би ще ми поискаш ръката?
— Много повече от това, много повече, душко!
— Какво ли е може да е… Щото да знаеш, на трийсет и осем лазарника само това още не ми се е случило, да мина под венчило! Никой не ми е правил предложение за женитба. Вярваш ли ми? Като си помисля само колко съм мечтала… На заспиване си казвах, че в деня, в който някой ми направи предложение, ще кажа „да“. За да нося и аз халка и да не бъда повече сама. За да се храним двама на масата, покрита с мушама, да си разказваме как ни е минал денят, да си капем капки в носа, да теглим жребий на кого ще се падне крайчето на хляба…
— Не слушаш какво ти казвам, душко… казах „много повече“.
— Ами тогава… предавам се.
— Погледни ме, душко. Погледни ме в очите…
Жозиан го погледна. Той беше сериозен като папата, когато благославя множеството на Великден.
— Гледам те… в очите.
— Това, което ще ти кажа, е важно… Много важно!
— Слушам те…
— Обичаш ли ме, душко?
— Обичам те, Марсел.
— Ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш, докажи го: роди ми дете, мое детенце, на което ще дам името си. Един малък Гробз.
— Какво каза, Марсел? Може ли да повториш?
Марсел повтори, потрети, продължи да повтаря. Тя го следеше с очи, сякаш думите вървяха на някакъв екран. Думи, които не смогваше да разчете. Той продължи да говори, обясняваше, че копнее за това дете от години, че го познава до най-малката подробност, познава формата на ушичките му, цвета на косицата, ръчичките, нашареното му с венички дупенце, гънките по крачетата, сладките ноктенца и мъничкото носленце, което се бърчи, докато бебето суче.
Смаяна, Жозиан чуваше всички тези думи, без да ги проумява.
— Може ли да седна пак на земята, Марсел? Коленете ми треперят и не ме държат…
Тя се тръсна по задник и той клекна до нея, свил вежди, защото коленете го боляха.
— Какво ще кажеш, душко, как ти се струва?
— Детенце? Наше дете?
— Точно така.
— А това детенце… ти ще го припознаеш, така ли? Ще му дадеш права? Няма да бъде нещастно копеле, което да се срамува?
— Ще го сложа на семейната трапеза. Ще носи моето име… Марсел Гробз младши.
— Обещаваш ли, заклеваш ли се?
— Обещавам, заклевам се в топките си! — и посегна към тестисите си.
— Ето, виждаш ли… майтапиш се с мен.
— Не, точно обратното! Така са правели едно време. Като полагал клетва, истинският мъж давал обет в името на мъжката си сила. Тестиси, тестамент, завет… това съм го научил от Жо.
— Ръбестата?
— Не, кръглата. Любезната. Когато се кълнеш в ташаците си, нещата стават много сериозни. Ще се скапят, ако не удържа на думата си. Е, това, душице, не искам да ме сполети.
Отначало Жозиан се разсмя, а после се разрева.
Прекалено много емоции в един ден.
Ръка с остри червени нокти се впи в ръката на Ирис, която извика и без да се обръща, ръгна жестоко нападателката с лакът в ребрата. Нахалницата изквича от болка. „Какво си въобразява тая! — изнегодува Ирис, стискайки зъби. — Хайде де! Аз бях преди теб. И това костюмче от кремава коприна, обточено с кафяво, очевидно обект на твоето желание, е за мен. Нямам наложителна нужда от него, но след като толкова драпаш, ще го взема аз. Ще взема и модела в розово и в бледозелено, щом продължаваш да напираш!“
Не можеше да види нападателката, понеже беше с гръб към нея насред жестокото меле, в което хиляди ръце и крака се блъскаха и ритаха, но беше твърдо решена да не допусне да бъде прецакана и продължаваше да рови, устремена напред, протегнала едната си ръка, докато с другата стискаше чантата, за да не я отнесат.
Докопа набелязаните тоалети, здраво ги стисна и започна да се измъква от настървената глутница, която атакуваше разпродажбата на първия етаж на „Живанши“. Изправи се, закрепи се здраво, извъртя се и взе да разблъсква женорята с лакти, с ханш, с колене, докато успя да се откопчи от тълпата, която я подмяташе като сламка. Пръстите с кървава маникюр продължаваха да шават в блъсканицата, опитваха да се вкопчат във всичко минаващо наблизо. Ирис ги зърна, бяха като щипки на неотстъпчив рак. С небрежен жест, пресмятайки удара си, тя притисна с все сила закопчалката на гривната си до алчната ръка и с рязък жест я раздра. Отвратителното същество нададе вик на ранен хищник и мигновено отдръпна ръка.
— Ей, вие луда ли сте! Пълна откачалка! — изкряска ранената собственичка на червените лакирани нокти и се опита да открие нападателката.