Ирис я прекъсна.
— А Филип харесва ли го?
— Смята, че е полезен, културен, опитен… обича да разговаря с него, с една дума, гледа го с влюбени очи. Нормално като за начало, но затова пък аз, каквато съм баракуда, го разкрих и го дебна, готова съм всеки момент да го захапя.
Ирис се усмихна и тихо попита:
— Женен ли е?
— Не. От време на време някаква приятелка идва да го взема от работа вечер… А може и да му е сестра. Не знам. Дори и нея я гледа отвисоко! За Филип най-важното е да се бачка. Той иска да вижда резултати. Въпреки че… от известно време се е очовечил. Не е вече толкова суров… Онази вечер по време на съвещанието беше напълно изключил. Бяхме се събрали десетина души, готови за старт, оживено приказвахме, очаквахме той да си каже думата… а той се беше отнесъл нанякъде. Пред него беше отворената папка с документи, десет души очаквахме с нетърпение решението му, а той се беше зареял с такъв един сериозен и болезнен вид. Имаше странен поглед като на нещастен човек… От двайсет години работим заедно и за пръв път го видях такъв. Беше много необичайно, свикнала съм с образа му на безпощаден воин.
— Аз пък никога не съм го възприемала като безпощаден.
— Нормално… Той е твой съпруг и е луд по теб. Обожава те! Когато заговори за теб, очите му светват като Айфеловата кула. Според мен ти направо си му взела акъла!
— О, преувеличаваш!
„Искрена ли е, или гледа да се държи приятелски?“ — чудеше се Ирис, загледана в Каролин, която пиеше портокаловия си сок на малки глътки. Не долови никакво лицемерие у адвокатката, която се беше отпуснала след изтощителната надпревара по време на разпродажбата.
— Каза ми, че си възнамерявала да започнеш да пишеш…
— Така ли се изрази?
— Вярно ли е, наистина ли си започнала?
— Не точно… върти ми се някаква идея, обмислям.
— Той ще те подкрепи при всяко положение, това е очевидно. Не е от мъжете, които се дразнят от успехите на половинките си. Не е като адвокат Изамбар, жена му написа книга и той е бесен, само дето не я замъкна в съда, за да й забрани да я публикува с НЕГОВОТО име…
Ирис запази мълчание. Това, от което се беше опасявала, вече се случваше: нейната книга беше в устата и в мислите на всички. С изключение на нея самата. Нямаше абсолютно никаква идея. Най-страшното беше, че се чувстваше поначало неспособна да измъти каквото и да било! Представяше си как говори, как се преструва, как философства на тема писане, самотата на писателя, изплъзващите се думи, страха от белия лист, бяла дупка, черна дупка, герои, които заживяват свой живот и водят ръката ти… Но да седне над листа в пълна самота, къде я търсиш, не е за нея! Просто е невъзможно. По време на една вечеря пробута тази невинна лъжа, за да се самоизтъкне — а ето сега лъжата я беше застигнала.
— Иска ми се и аз да намеря мъж като твоя — въздъхна Каролин, която продължаваше разсъжденията си, без да забелязва смущението на Ирис. — Трябваше да го пипна преди теб.
— Все още ли си сама? — насили се Ирис да прояви интерес към съдбата на Каролин Вибер.
— Повече от всякога! Животът ми е безкраен празник. Излизам от къщи сутрин в осем, прибирам се в десет вечерта, изпивам една готова супа, скачам в леглото и гледам телевизия или вземам някой роман за разтоварване… Избягвам криминалетата, за да не ми се налага да чета до два сутринта, докато разбера кой е убиецът. Какво да ти кажа, животът ми е страхотно интересен! Нямам съпруг, деца, любовник, домашен любимец, само престаряла майка, която не ме разпознава, когато й се обаждам по телефона! Последния път ми затвори с твърдението, че никога не била имала деца. Смях се до сълзи…
Тя избухна в горчив смях. Смях, с който се опитваше да прикрие колко беше самотен и празен животът й. „С Каролин сме връстници, но аз имам съпруг и дете. Съпруг, който си остава загадка, и дете, което на свой ред се превръща в загадка! Какво е нужно да имаш в живота, за да е интересен? Бог? Декоративна рибка? Някаква страст? Средновековието като Жо… Защо не ми е казала нито дума за тези преводи? Защо Филип не ми е споменавал? Животът ми се разпада, разяжда го невидима киселина, а аз безсилно наблюдавам отстрани този разпад. Единствените сили, които са ми останали, ги влагам в битките по време на разпродажбите на модна къща «Живанши». Аз съм луксозна куртизанка с мозък на бройлер, такива като мен с лопата да ги ринеш в нашия свят на привилегированите.“
Каролин беше престанала да си играе със сламката от портокаловия сок.
— Чудя се защо рискувам живота си на тези разпродажби, след като никога не излизам или излизам по анцуг в неделя сутрин, за да отида до хлебарницата!