— Не си права. За хлебарницата трябва да се обличаш в „Живанши“. Има голяма вероятност да срещнеш някого в хлебарницата, понеже в неделя сутрин всички минават през хлебарниците.
— Страхотно място за социални контакти! Домакини, които купуват кифлички, баби, които се колебаят хилядолистно тесто ли да вземат, или бисквитено от страх да не си счупят ченето, и дебели хлапета, които си тъпчат джобовете със сладкиши. Няма опасност да попадна на Бил Гейтс или на Брад Пит. Не, остава ми само интернет. Само дето не смея да пробвам. Приятелките ми са опитвали и според тях понякога ставало… Ходят по срещи.
Каролин Вибер продължи да приказва, но Ирис не я слушаше. Гледаше я със смесица от съжаление и нежност. Свита на стола, с тъмни сенки под очите, с изкривени в горчива гримаса устни, Каролин Вибер приличаше на нещо старо, изхабено, смачкано, а само допреди половин час се вихреше като истинска фурия, готова да пръсне мозъка на всяка съперничка заради някаква си копринена блузка от „Живанши“. „Къде е грешката? — помисли си Ирис. — Коя е истинската? Скрита в клоните на дървото като в старите картинни ребуси от детството, които обожавах да разгадавам. Злият вълк е стаен в тази картинка и трябва на всяка цена да спасим нищо неподозиращата Червена шапчица!“ Тя винаги откриваше големия лош вълк.
— Ох, трябва да престана да говоря с теб — въздъхна Каролин, — ужасно се потискам. Обикновено не мисля за тези работи. Питам се дали да не се върна в магазина и отново да рискувам живота си. Това поне закалява характера… Ако лудата с острието се е омела!
Двете жени се разцелуваха и се разделиха.
Прескачайки локвите, Ирис стигна до наетото за деня такси. Сети се за ботушите от крокодилска кожа и се поздрави за удачната покупка.
След като се настани удобно в колата, погледна в посоката, в която бе поела Каролин Вибер, и я видя да се нарежда на опашката за таксита на площад „Алма“. Валеше и опашката беше набъбнала. Тя беше скрила покупките под разкопчаното си палто, за да не ги намокри дъжда. Отдалече приличаше на грейките, с които се захлупват керамичните чайничета, за да не изстива чая. Ирис реши да я покани в своето такси и се наведе към прозореца, но телефонът й звънна и този път отговори.
— Да, Александър, какво има, скъпи? Защо плачеш, обич моя? Кажи…
Било му студено, бил мокър и вече цял час я чакал пред училище, за да го заведе на зъболекар, както се били разбрали.
— Какво има, Зое? Кажи на мама… Знаеш, че майките всичко разбират, всичко прощават и обичат децата си, дори да са кръвожадни убийци… Нали го знаеш?
Застанала насреща й с панталона си на шотландско каре, Зое старателно човъркаше носа си с показалец.
— Не е хубаво човек да си бърка в носа, любов моя… Дори когато е много тъжен.
Разочарована, Зое извади пръста си, огледа го внимателно и го обърса в крачола си.
Жозефин обърна поглед към часовника в кухнята. Показваше четири и половина. След половин час имаше среща с Шърли да я води на фризьор. „Ще идем на фризьор да ти направи прическа, подарък от мен, платиха ми добре. Ще те превърна в сексбомба.“ Жозефин се беше ококорила като извънземна, на която й размахват под носа ролка за коса. „Ще ме превръщаш в сексбомба? Да не ме направиш платинена блондинка? Не, не, само лека подстрижка и тук-там някой по-светъл кичур. — Жо се страхуваше. — Нали няма да ме променяш много, обещай ми.“ — „Не бе, ще станеш красива като кукла и после ще празнуваме Коледа заедно, преди да потеглиш за купона на баровците!“ Разполагаше едва с половин час, за да накара Зое да си развърже езика. Ортанс не беше вкъщи и трябваше да се възползва от случая.
— Може ли да се направя на бебе? — попита Зое, намествайки се в скута на майка си.
Жо я притисна в прегръдката си. Същите кръгли бузи, разчорлени къдрици, същото подуто коремче, същият недодялан вид, същото свежо и смутено изражение като нейното някога. Жо отново се видя на семейните снимки. Момиченце, опънало пуловера, изпъчило коремче, взряло се недоверчиво в обектива на фотоапарата. „Любов моя, малкото ми момиченце, обичам те до полуда — прошепна тя, притиснала Зое към себе си. — Знаеш, че мама е винаги насреща, нали? Винаги, винаги.“ Зое кимна и се сгуши в нея. „Сигурно в главата й се въртят някакви черни мисли — реши Жо. — Коледа наближава, а Антоан е далече. Детето не смее да ми признае.“ Момичетата никога не споменаваха баща си. Не й показваха писмата, които им изпращаше всяка седмица. Понякога звънеше вечер. Винаги Ортанс вдигаше слушалката, после я подаваше на Зое, която, притеснена, отговаряше само с „да“ и „не“. За тях мама и татко бяха отделни хора, които те не смесваха. Жо залюля Зое и нежно й запя.