— Не си ли шокирана?
— Толкова много неща ме шокират, че дъх не мога да си поема! Затова съм решила да виждам всичко от добрата страна, иначе ще се побъркам.
— Вървим на провала, Шърли, след като петнайсетгодишни хлапаци подреждат момичетата според достъпа до вагината им.
— Успокой се. Хващам се на бас, че дори Макс Бартийе ще се превърне в срамежлива мимоза в деня, в който истински се влюби. Дотогава ще си придава важност и ще се перчи наляво и надясно! За известно време дръж Зое по-далеч от него и ще видиш, че отново ще се сприятелят, сякаш нищо не е било.
— Не искам да й скочи!
— Нищо няма да й направи. Ако ще прави нещо, ще е с друга. Бас държа, че го е казал, за да впечатли… Ортанс! Всички без изключение си фантазират за малката ти хитруша. Моят син — на първо място! Мисли, че не забелязвам, направо я изяжда с поглед!
— Когато бяхме деца, същото ставаше с Ирис. Момчетата бяха луди по нея.
— Видяхме какво излезе.
— Ми какво… според мен тя доста добре си подрежда живота, какво ще кажеш?
— Да. Сполучливо омъжена… ако това наричаш подреждане. Само дето без мангизите на съпруга си е нищо!
— Много си строга към нея.
— Не! Просто съм реалистка… И според мен трябва да направиш нужното усилие, за да станеш и ти поне малко реалистка.
Жо си спомни агресивния тон на Ирис онзи ден на басейна. И вечерта, когато говориха по телефона… когато Жо се бе опитала да й даде някакви идеи за книгата… „Ще ти помагам, Ирис, ще изровя всякакви истории, документи, за теб ще остане само да ги опишеш! Знаеш ли как са наричали данъците по онова време?“ И понеже тя не отговори, Жо изтърси: „Баналности“, наричали са ги „баналности“! Не е ли забавно? И тогава… тогава Ирис, любимата й сестра, я наемете безмилостно… „Не ми надувай главата, Жо, много си досадна! Прекалено си…“ И тресна слушалката. „Прекалено какво?“ — зачуди се объркана Жо. Бе доловила в тези думи истинска злоба. Нямаше да ги каже на Шърли, така щеше да признае, че Ирис е права. „Ирис трябва да е ужасно нещастна, за да реагира по този начин. Точно така, тя е нещастна…“ — повтори си тогава Жо, докато слушаше пиукането на телефона.
— Сърдечна е с момичетата.
— Защото не й струва нищо!
— Ти никога не си я харесвала, не знам защо.
— Обаче твоята Ортанс… ако не я стегнеш, ще стане същата като леля си. Да бъдеш „жената на…“ не е никаква заслуга! Ако Филип я зареже, на Ирис ще й останат само гащите да си попива с тях сълзите.
— Няма да я напусне, той е лудо влюбен в нея.
— Откъде си толкова сигурна?
Жо не отвърна. Беше опознала Филип, откакто работеше за него. Когато отиваше в адвокатската кантора на авеню, „Виктор Юго“, хвърляше бърз поглед към кабинета му, ако вратата беше открехната. Последния път го развесели… „Трябва ли да натисна бутона на дистанционното, за да вдигнеш глава от преписките си?“ — попита го тя, застанала на прага. Той я покани с жест да влезе.
— След четвърт час ще ви измия — обяви Дьониз и мушна гребена под увитите в сиво фолио кичури. — Добре е хванало, ще стане чудесно! А вас — обърна се тя към Шърли — ще ви измия след десет минути.
И се оттегли, въртейки задник под розовата престижа.
— Я кажи… — попита Жо, проследила с поглед задника на Дьониз — тук не работеше ли и онази Милен?
— Да. Един път ми направи ноктите. И то добре. Имаш ли новини от Антоан?
— Не. Момичетата обаче имат…
— Това е по-важното. Антоан не е лош. Малко мекушав, слаб. Още едно непораснало момче.
При името на Антоан на Жо й се сви стомахът. Нещо огромно и черно й се нахвърли и я стисна за гърлото: заемът! Хиляда и петстотин евро ежемесечна погасителна вноска! Господин Фожрон… Търговска кредитна банка! Ако погаси задължението за януари, няма да й остане нищо от осемте хиляди и дванайсет евро. Беше похарчила последните си пари за подаръци на Гари и на Шърли. Каза си, че в нейното положение няколко евро повече или по-малко… представяше си физиономията на Гари, когато разопакова подаръка.
Отпусна се на стола, разбърка подредените кичури.