„Да пиша на въображаем мъж… Мъж, който ще ме изслушва.“ Компютърът продължаваше да чака със зинала паст. Ирис го бе купила на другия ден след пристигането им в Мьожев. „Ако сложа пръсти върху клавиатурата, сигурно ще ми ги отхапе.“ Жо нервно се изкиска и потръпна.
„С парите от преводите ли го купи?“ — бе пошушнал Филип в косата на Жо, която ужасно се изчерви. Ирис тъкмо разпалваше огъня в камината. „Във възторг съм от новата ми сътрудничка — добави той, изправяйки се, — спаси ни от голяма грешка в договора с Масипов.“ „Започвам да се превръщам в царица на лъжите и притворството“ — си беше помислила Жо. Можеше да превежда договорите на Филип, обаче ако издателството на Одри Хепбърн й предложи нова книга за превод, ако научният ръководител й поиска работния план на дисертацията, нямаше да смогне и щеше да й се наложи да потърси услугите на литературен негър. Избухна в смях. Ирис се обърна. „Нещо смешно ли ти разказва Филип? Кажи всички да се развеселим…“ Жо смънка някакво извинение. Доставяше й удоволствие да общува с Филип. Не бяха се сближили прекалено и вероятно никога нямаше да станат приятели, тъй като поведението на Филип не предразполагаше към отпускане и доверяване на тайни, но двамата чудесно се разбираха. Има хора, чието поведение ни прави по-добри. Срещат се рядко, но когато се случи, не бива да ги отминаваме. Понякога, когато спираше поглед върху нея, очите на Филип излъчваха странна топлота и някаква учудена нежност. „Обикновено, когато ме поглеждат — мислеше си тя, — е за да ми поискат нещо или да ми го отнемат. А Филип дава. И аз сякаш израствам пред добронамерения му поглед. Може би един ден ще се сприятелим?“
Слънчевият лъч беше угаснал и поставката за оцеждане на чиниите потъмня. Кухнята потъна в тъжната и студена януарска светлина. Жозефин въздъхна, налагаше се да подреди работното си място, иначе съвсем скоро нямаше да може да се обърне.
Когато отмести кухненската маса, видя червения триъгълник. Беше се плъзнал зад тостера. Наведе се, вдигна хартиения триъгълник, повъртя го между пръстите си, затвори очи и се върна във времето. Беше юли. Антоан дойде да вземе момичетата, за да ги заведе на курорт. Тя стои със скръстени ръце на входната врата. Хапе устна, за да прикрие вълнението си. Казва: „Приятна почивка, мили мои, хубаво да се забавлявате.“ Силно притиска с пръсти устните си, за да не се разплаче. Слуша шума от топуркащите по стълбите крачета. Затичва се към балкона. Навежда се. Зърва лакът в червен ръкав, подпрян на отворения прозорец на колата. Червения лакът на Милен… и Антоан, който нарежда куфарите в багажника, намества един, бута друг с внимателните движения на добър родител, потеглил на почивка. В ума на Жо проблясва светкавица и за част от секундата тя разбира, че това е краят. Някакъв мъж подрежда куфари в багажника, лакът в червен ръкав е опрян на отворения прозорец, една жена гледа от балкона. Семейната двойка се разпада и на жената й иде да скочи от балкона.
Жозефин скъса червения триъгълник и го хвърли в кофата за боклук.
„И аз имам вина. Досаждах му с любовта си. Изливах сърцето си в неговото. До последната капка. Той се пресити. Няма само любов, има и политика на любовта, казва Барбе д’Орвили.“