Вечерта, след като момичетата си легнаха, тя се загърна в пухената завивка от леглото си и излезе на балкона да поприказва със звездите. Помоли ги да й дадат сили да започне книгата, да й подсказват идеи, да й простят, не беше много хубаво да се оставя да бъде въвлечена в комбината на Ирис, обаче има ли друг начин да оцелее? Нали така? Някой даде ли й право на избор? Взираше се внимателно в звездното небе и особено в последната звезда, в края на опашката на Голямата мечка. Тя беше нейната звезда, когато беше малко момиченце. Една вечер, когато беше особено тъжна, татко й я подари и й каза: „Виждаш ли, Жо, тази малка звезда в края на дръжката на черпака, тя е като теб, ако я няма, черпакът ще се прекатури, и ти си такава, ако те няма в семейството, то ще се разпадне, защото ти си олицетворение на радостта, на доброто настроение, на щедростта… въпреки че — беше продължил баща й — тя е съвсем скромна, тази звездица в края на съзвездието, едва се забелязва… Във всяко семейство има такива хора, които са като малки незабележими бурмички, но без тях няма живот, няма обич, смях, празници, светлина, която да огрява околните. Ти и аз сме малки обичливи бурмички…“ Оттогава всеки път, когато гледаше звездното небе, тя намираше малката звезда в края на дръжката на черпака. Тази звезда никога не мигваше. Жозефин би искала тя да мигва от време на време, за да си казва, че татко й прави знак. „Би било прекалено лесно — ядосваше се на себе си — да говориш със звезди те, да им задаваш въпроси и те да ти изпращат отговори направо от небето! С обратна разписка! Знам, че от портфейла ми изпадна снимката на мъжа с дъфела благодарение на вашата намеса, много съм ви признателна, защото той ми харесва, приятно ми е да мисля за него. Нищо че не ме забелязва. Заради него ще съчиня красива история…“ Тя придърпа пухената завивка, уви раменете си, подуха си на пръстите, хвърли последен поглед към осеяното със звезди небе и отиде да си легне.
— Ти криеш нещо от мен!
Шърли беше бутнала входната врата на апартамента на Жозефин и стоеше на вратата на кухнята с ръце на хълбоците. От час и половина Жозефин си играеше с компютъра и чакаше вдъхновението. Нищо, нито най-дребен намек за история, за която да се хване. Не помагаше дори снимката на мъжа с дъфела, залепена с тиксо отстрани на компютъра. Можеше да се каже, че напълно се бе провалил в ролята си на муза. Вдъхновение, дума от XII век, дошла от християнската лексика, която е донесла вълнуващи понятия като въодушевление, жар, възторг, екзалтация, възнесение, гений, възвишеност. Наскоро бе прочела прекрасен текст за поетичното вдъхновение и установи, че именно то жестоко й липсва. Закована за земята, тя с отчаяние установяваше пълното безсилие на мисълта си. Колкото и да го призоваваше, да го умоляваше, да го провокираше, да го пришпорваше, за да й даде сцени и думи, да извади на показ Красивото, Чудноватото, Безстрашното, вдъхновението се цупеше и седнала на кухненския стол, Жозефин нетърпеливо потропваше с пръсти по масата. Пълна липса на лиричен възторг, никакъв зачатък на творческа мисъл. Вчера й се стори, че е хванала някаква идея, но на сутринта се оказа, че е отлетяла. Да изчака, да изчака. Смирено да изчака зашеметяващата случайност, която полага в нозете ни онова, което напразно сме търсили часове наред. Вече й се беше случвало, докато пишеше дисертацията си, да види сблъсъка на две идеи, на две думи, сякаш от два кремъка прехвърчаха искри. Вдъхновението наистина съществуваше! Достатъчно е да се надзърне в поезията на Рембо или на Елюар… Съществуваше, но за другите! Като се сети за жалките опити на сестра си, изтръпна при мисълта, че тази суша може да порази и нея. Сбогом, крави, прасенца и купища евро! Гърнето с мляко щеше да се катурне и тя да остане като млекарката Перет от баснята на Лафонтен бедна както винаги. Внезапно взе решение, реши да се пребори с безсилието и да пише каквото й хрумне, да работи на всяка цена, да не се предава, да бъде упорита, да пренебрегне вдъхновението: тогава то ще се обиди, ще се предаде и ще я озари с проблясъка си. Тъкмо да нападне клавиатурата… влезе Шърли и я нападна.
— Отбягваш ме, Жозефин.
— Идваш в неудобен момент, Шърли… Затънала съм в работа.
— Много ме натъжаваш, Жозефин. Какво е станало, та ме отпращаш по този начин? Знаеш много добре, че двете можем да си споделяме всичко.
— Можем да си споделяме всичко, но не е задължително да си споделяме всичко постоянно! Съществуват мълчания, които също са част от приятелството.