Внезапно ми просветна. Значи затова мършавото му лице с остри линии ми се бе сторило толкова познато! Като в сън виждах разлюляното море от хора, възмутени и възбудени, а сред него тази фигура, чиито дълги сухи ръце се протягат към мен, със свити в ставите костеливи пръсти, както граблива птица се спуска върху плячката си! В Мека го бях видял. Лицето му несъзнателно се бе запечатало в съзнанието ми, а като го забелязах отново в Остромджа, наистина ми се струваше, че вече го бях виждал някъде, но не можех да си спомня мястото, където бе станало това.
Думите му произведоха очакваното от него въздействие. Тези хора бяха престъпници, но в същото време бяха и мюсюлмани. Мисълта, че аз съм християнин и съм осквернил свещената Кааба, предизвика у тях най-дълбоко възмущение. А това, че Халеф бе взел участие в извършването на този смъртен грях, ги изпълни с жажда за отмъщение, която не оставяше място нито за милост, нито за състрадание.
Едва мюбарекът бе изрекъл тези думи, Манах и Баруд скочиха, а и Суеф се стрелна нагоре, сякаш го беше ухапала змия.
— Лъжец! — изрева той и ритна Халеф. — Проклет лъжец и предател на собствената си вяра! Или ще имаш смелостта да твърдиш, че мюбарекът не казва истината?
— Да, говори! — изкрещя и Бъбар. — Говори или ще те размажа между юмруците си! Бил ли си в Мека?
Нито един мускул не потрепваше по лицето на Халеф. Дребният хаджия наистина беше смел мъж.
— Какво сте се развикали? Като че ли граблива птица се е втурнала върху патици? Мъже ли сте или деца?
— Не ни обиждай, кучи сине! — извика Манах ал Барша. — Наказанието ти и бездруго ще е страшно. Още по-ужасно ли искаш да го направиш, като удвояваш гнева ни? Отговаряй: бил ли си в Мека?
— Може ли да не съм бил там, след като съм хаджия?
— А този Кара Бен Немзи беше ли там с теб?
— Да.
— Християнин ли е?
— Да.
— Значи не е принц от Индия?
— Не е.
— Тогава си ни излъгал! Осквернител на светини! Ще се разкайваш за това! Ще ти запушим устата, за да не можеш да издадеш нито звук, а после ще започнем с мъченията. Джемал, дай да му запушим устата с нещо.
Конакчията излезе и след миг се върна с една кърпа.
— Отвори си муцуната, негоднико, да ти тикнем тази топка! — заповяда Баруд ал Амасат, като взе кърпата и се наведе към Халеф. Тъй като хаджията не се подчини на тази заповед, той добави: — Отвори я или ще ти разбия зъбите с ножа!
Той коленичи до пленника и извади ножа си от пояса. Крайно време беше да приключим с тази история.
— Удряйте! — заповядах аз на спътниците си.
Вече държах обърнатата си с приклада напред карабина готова за нападение. След първия удар две дъски от капака излетяха в стаята. От двете ми страни Оско и Омар също нанесоха своите удари и останалите части от дървения капак рухнаха. След миг пушките ни бяха обърнати и дулата насочени към вътрешността на стаята.
— Стойте! Не мърдайте, ако не искате куршумите ни да ви улучат! — извиках аз.
Баруд ал Амасат, който държеше ножа си над лицето на Халеф, се изправи.
— Алеманът! — извика той изплашено.
— Сихди! — извика Халеф. — Застреляй ги!
Но беше безсмислено да стреляме, защото вече нямаше цел за пушките ни. Едва злодеите бяха чули думите ми и разпознали лицето ми на светлината на свещта, грабнаха пушките от куките и изхвърчаха от стаята, а с тях и конакчията.
— Бързо при Халеф! — заповядах аз на Омар и Оско. — Развържете го! Но първо изгасете свещта, за да не се превърнете в мишена за някой вражески куршум! Стойте в стаята, докато дойда!
Те веднага се подчиниха.
— Ти можеш да ме чакаш тук — казах аз на овчаря, спуснах се покрай стената до ъгъла, от който бяхме дошли, и се мушнах между младите смърчове и къщата, за да стигна до предната й част.
Стана така, както бях предполагал. Въпреки тъмнината видях към мен да се приближават няколко силуета и бързо се отдръпнах назад, за да се скрия под ниските клони на смърчовете. Едва се бях притаил, и те се появиха: Манах, Баруд, двамата аладжи, Суеф и конакчията Джемал.
— Напред! — заповяда тихо Баруд. — Те още са до прозореца. Светлината от стаята сигурно ще ги осветява. Така че ще ги видим и ще ги застреляме.
Арменецът вървеше най-отпред. Като стигна до ъгъла и погледна към задната страна на къщата, замръзна на мястото си.
— Шейтан! — избухна той. — Нищо не се вижда. Свещта е угаснала. Какво да правим?
Настъпи пауза.
— Кой може да я е угасил? — попита накрая Суеф.
— Вероятно някой от нас я е бутнал по време на бягството — каза Манах.
— По дяволите! — изскърца със заби Сандар. — Този немец наистина се е съюзил с дявола. Тъкмо когато си мислим, че сме хванали него или някой от хората му, и преимуществото ни се разнася като мъгла. Ето че сега седим тук и не знаем какво да правим.