Като отминахме завоя, видяхме Ругова, а също и моста, по който трябваше да минем. Ние обаче не бързахме да стигнем до него. Много по-важно беше за мен да открия входа към галерията.
Скоро го забелязах, въпреки че не можехме да видим дупката. Точно на завоя, където водата минаваше покрай скалата с пълна сила, на няколко метра над водата скалата правеше издатина, която беше дала възможност на семената на растенията да хванат корен. От това място надолу се спускаха гъсти ластари и образуваха естествена завеса, зад която беше скрит входът на галерията. Поради силата на течението не беше особено безопасно да се доплава с лодка до това място. Необходими бяха силни ръце, които да се преборят с напора на водата, за да не бъде притисната лодката до скалите.
След като си изяснихме положението на това място, препуснахме по-бързо и скоро стигнахме до моста. Ругова беше притисната между хълмовете и съвсем не правеше впечатление на заможно село. Вляво видяхме един път, който се изкачваше нагоре по планината. По-късно щяхме да се отправим по него.
Мостът свършваше пред един малък мегдан, обграден от няколко мизерни къщички, сред които се забелязваше една по-хубава постройка. Това беше ханът на Колами. Пътят минаваше съвсем близо край портата на тази странноприемница. На мегдана седеше майстор на въжета и работеше. Пред вратата на едната къща видяхме обущар, който кърпеше някакъв цървул. До него кълвяха кокошки, а деца ровеха с мръсните си ръчички в една купчина и търсеха съкровища. Недалеч от тях имаше няколко мъже, които оживено разговаряха.
Единият от тях беше облечен в носия на скипетар мохамеданин: къси лъскави ботуши, бели, украсени с черни гайтани панталони, червено обточено със злато елече, към предниците на които бяха прикрепени сребърни патрондаши, дълъг червен пояс, увит няколко пъти около кръста, а над него беше закопчан кожен колан, от който се подаваха дръжките на два пистолета, една великолепна кама и извит ханджар. На главата си имаше червен фес с пискюл. Съдейки по облеклото му, той беше много заможен човек. Сухото му лице със смели черти имаше направо жълт цвят, който сърбите наричат «жут». Дългата му черна брада с два върха падаше върху гърдите му. Черни бяха също и очите му, които зорко ни следяха. Тези очи бяха като пропасти, в които дебне гибел, дълбоки и страшни. Погледът им беше като на онези хора със силна воля, които при появата си диктуват поведението на по-слабите от тях.
Досега не бях виждал този човек, но беше достатъчно само да го погледна, за да го позная. Прошепнах на Колами:
— Това е Жълтоликия, нали?
— Да — отговори той. — Не е добре, че ни видя веднага!
— За мен обаче е добре дошло, защото така всичко ще свърши по-бързо. Кара Нирван ще ме познае по врания жребец. Той познава също златистия кон и конете на аладжите. Сега Жълтоликия не само знае, че сме се отървали от хората му, но че сме победили и въглищаря, и аладжите. Убеден е, че сме дошли за него. Понеже не е сляп, за да не забележи англичанина, който е бил пленен тук, сигурно си е казал, че първо ще потърсим шахтата. Внимавай! Танцът започва веднага.
Ние двамата яздехме отпред. Следваха ни Оско и Омар. Халеф беше останал с Линдси малко по-назад, а понеже англичанинът водеше труден, придружен с много жестове разговор с хаджията, не беше забелязал групата мъже. Но ето че сър Дейвид съзря противника си. Англичанинът дръпна юздите на коня си и впери гневен поглед в персиеца.
Имахме възможност да наблюдаваме всичко добре, защото междувременно бяхме стигнали до вратата на хана и бяхме слезли от конете. Видях, че Жълтоликия хапе долната си устна. По лицето му се четеше яд и същевременно дръзка решителност.
Тогава Линдси пришпори коня си, стрелна се край нас и спря толкова близо пред Жълтоликия, че за малко не го събори. После започна една тирада, която съдържаше всички ругатни, които знаеше на английски, арабски и турски. Те толкова бързо се лееха от устата му, че отделните изрази изобщо не се разбираха. При това размахваше ръце и крака така, сякаш беше обладан от зъл дух.
— Какво иска този човек? — попита един от групата. Както Колами ми прошепна, това беше мухтарят.
— Не знам, не го разбирам — отвърна му Жълтоликия. — Но го познавам и много се учудвам, че отново го виждам тук.