Защо беше направено така? Защо трите греди не бяха поставени една до друга? — питах се аз. Явно коварството се криеше в конструкцията на тази опасна пътека, жертва на която трябваше да стане всеки непосветен.
След около осем крачки, когато вече се намирах над пропастта, стигнах до едно място, което привлече вниманието ми. На това място трите надлъжни греди се съединяваха от една напречна. Като я огледах по-добре, забелязах, че тя образуваше ос, която се движеше в две направени в страничните греди дупки. Сега вече конструкцията ми беше ясна. Който е виждал дърводелска площадка, където деца се люлеят на греда, поставена напречно на друга, може да си представи това опасно приспособление. Вече знаех защо бяха сложени така двете надлъжни греди, чиято цел не бях разбрал в началото. Те свързваха двата бряга на пропастта. През средата им имаше напречна греда, която образуваше подвижна ос, върху която беше средната греда с дъските. Тази средна греда започваше от входа на галерията и стъпваше здраво на единия край на цепнатината, но не и на другия. Затова до средата на пътеката, до оста, можеше да се върви спокойно. Щом обаче се прекрачеше нататък, предната част на моста се накланяше от тежестта към пропастта, а задната част се издигаше и всички, които се намират върху пътеката, падат в страшната бездна и се пребиват в нея. «Алимът» беше разчитал на това. Обърнах се и съобщих на тримата мъже резултата от проучването си.
— Означава ли това, че няма да можем да минем от другата страна? — попита ханджията.
— Напротив, Жълтоликия също минава през тази галерия. Значи има и друго приспособление, посредством което опасната люлееща се греда може да бъде закрепвана и от двата края, а ако не на двата — поне на отсрещния. Хайде да проверим.
Обърнах се и продължих да търся. Да, тази греда не стъпваше върху отсрещния край. Вдигнахме края й и другата половина се спусна надолу. Напразно търсехме дупка, кол или резе, с което гредата би могла да бъде закрепена за земята.
— Тогава, разбира се, трябва да мина от другата страна — казах аз.
— В името на Аллаха! Ще паднеш! — предупреди ме Колами угрижено.
— Няма. Вие ще натискате гредата от тази страна толкова силно, че да не може да се вдигне нагоре, тогава другият й край няма да се спусне надолу. Трима силни мъже като вас би трябвало да могат да ме издържат. Вие сте по-тежки от мен. Впрочем аз съм вързан за въжето. Коленичете и хванете здраво гредата! Аз тръгвам.
Не се чувствах особено добре, като тръгнах повторно по тесните дъски над пропастта, но благополучно стигнах на другия бряг. Там на светлината на фенера веднага видях как пътеката може да се закрепи неподвижно. Краят на гредата стърчеше във въздуха — не достигаше ръба на пропастта, но в него бяха забити две железни халки, а от двете страни на стената на галерията висеше по една верига с кука. Щом куките на веригите се закачаха в халките на гредата, пътеката ставаше неподвижна и не можеше да падне.
— Е, откри ли? — попита ханджията от другия край.
— Да. Ще закрепя гредата. Тогава ще можете да минете безопасно.
Дръпнах силно веригите, за да се убедя, че са благонадеждни, а после ги закачих с куките. Тримата мъже дойдоха, разгледаха простото приспособление, а след това продължихме нататък. Всичко това, разбира се, по понятни причини стана много бавно, защото от тази предпазливост зависеше животът ни. Затова пък сега можехме да крачим напред значително по-бързо. Часовникът ми показваше, че откакто бяхме слезли от лодката, беше минал повече от час.
Водещата право напред галерия не ни създаваше повече трудности. След около три минути стигнахме в споменатото кръгло, голямо помещение. Скалите бяха свършили. Около нас се виждаха зидове. Имаше пет врати — четири ниски и една висока и тясна. Тя нямаше резе, значи можехме да я изкъртим. Останалите врати имаха резета.
— Зад тези ниски врати се намират пленниците — обясних аз, дръпнах едно от резетата и отворих.
Видяхме около два метра дълбока, метър и половина широка и също толкова висока дупка, в която без каквато и да е постеля лежеше един човек, и то, както англичанинът ми бе описал, с крака, пъхнати в железни окови.
— Кой си ти? — попитах аз. В отговор се чу проклятие.
— Кажи ми кой си! Идваме да те спасим.
— Не лъжи! — отвърна ми той грубо.
— Истина е. Ние сме врагове на Жълтоликия и искаме…
Не можах да продължа. Чуха се виковете на двама души. Единият бе излязъл от устата на придружаващия ни ратай.
Коленичил бях пред дупката и осветявах с фенера навътре. Колами се бе свил до мен, а ратаите бяха приведени зад нас. Междувременно споменатата преди това висока врата се беше отворила със скърцане и единият от ратаите беше извикал.