Обърнах се към слугата и го попитах:
— Какво има?
Вратата на дупката стоеше пред стената така, че в началото не забелязах нищо.
— Там, там… той е там! — отговори ми човекът, сочейки към вратата.
Скочих и погледнах през ниската врата.
— Дръжте го! — извиках аз, щом познах Жълтоликия. Той беше много изплашен, като ни видя тук, и стоеше като закован.
В ръка държеше длето или нещо подобно. Моят вик го накара да се раздвижи.
— О, Хасан! О, Хюсеин! — извика той и хвърли длетото към главата ми. — Няма да ме хванете, кучи синове!
Трябваше светкавично бързо да се скрия зад вратата, за да не ме улучи. Като се изправих отново, Кара Нирван беше изчезнал в галерията. Искаше да избяга по пътя, по който бяхме дошли ние. Щом бяхме тук, значи имаше и лодка, с която можеше да се изплъзне, си беше казал той. Беше слязъл отгоре през шахтата, но не можеше да се върне по същия път, защото междувременно бяха дошли хората, от които той под някакъв предлог се беше отдалечил. Щяха да го видят и да открият входа към шахтата.
— Ще избяга, след него! — извиках аз, оставих фенера и хукнах след него в галерията.
— Вземи фенера със себе си! — извика след мен ханджията.
Аз обаче не го направих, защото имах съображения за това. Видях, че пистолетите на Жълтоликия бяха затъкнати в пояса му. Фенерът в ръцете ми щеше да му даде възможност добре да се прицели в мен. Достатъчно беше само да спре, да вдигне към мен оръжието и щеше да ме улучи. Затова го последвах в тъмнината.
Разбира се, никак не беше лесно. Разперих ръце, за да напипам страничните стени и като се отклонявах ту в едната, ту в другата страна, тичах напред възможно най-бързо. На два пъти спирах да се ослушвам за миг в стъпките на беглеца. Но това беше напразно, защото Колами тичаше след мен с двамата си слуги и шумът, който вдигаха, заглушаваше стъпките на Жълтоликия.
Впрочем преследването беше опасно, въпреки че не носех фенер. Изобщо не беше необходимо да ме вижда. Достатъчно беше само да спре и да извади пистолета. Звукът от стъпките ми беше достатъчен, за да ме предаде. На негово място сигурно щях да постъпя точно така.
Двата заредени двуцевни пистолета, тоест четири куршума, а освен това и ножът бяха достатъчни, за да ме обезвреди. Аз обаче разчитах на припряността му, която вероятно му пречеше да разсъждава хладнокръвно.
Продължавах напред с възможно най-голяма бързина. Бях сбъркал обаче, като смятах, че страхът ще го гони непрекъснато напред. Все пак беше спрял, защото изведнъж пред мен изтрещя изстрел, който в този нисък проход проехтя десетократно по-силно. При просветването на барута видях, че стрелецът се намира на не повече от двайсет крачки от мен. Куршумът не ме улучи. Чух, че се удари в стената. Бързо извадих револвера и стрелях два-три пъти.
Чух подигравателния смях на Жълтоликия. Той продължаваше да тича напред и стреля още веднъж. При проблясването на изстрела видях, че се намира до водещата над пропастта пътека. Последвах го бавно и стигнах до ръба на цепнатината. Опипах с ръце и се убедих, че веригите все още бяха закачени и едва тогава стъпих върху тясната дъска над бездната. Настъпи момент на колебание. Ако той стоеше от другата страна и ме нападнеше, преди да съм стигнал на твърда земя, с мен беше свършено. За да му попреча по средата на пътеката изстрелях и последните три куршума от револвера. Смехът му отново ми даде да разбера, че не го бях улучил. Но по него разбрах, че не е до ръба на пропастта, а продължаваше да тича напред.
Вече не се колебаех дали да го следвам. От другата страна на цепнатината хвърлих един поглед назад и видях светлината на фенера. Ханджията не беше далеч от мен. Продължавах да тичам напред. Пъшках от напрежение, често се подхлъзвах по влажните, хлъзгави дъски. Пред мен отново изтрещя изстрел, на който отвърнах с другия си револвер. Страхувайки се, че престъпникът все пак може да спре и наистина да ме улучи, докато тичах напред, изстрелях един след друг всичките си шест патрона от втория револвер. После посегнах към ножа, но… но поясът беше празен, защото ножът не беше там. Дали го бях изтърсил при ваденето на някой от револверите, или беше паднал, като коленичих пред входа на галерията? Не знаех.
Струваше ми се, че преследването продължава вече цял час. Тогава пред мен започна да става по-светло. Бях стигнал до входа на галерията. На човек, като влиза тук отвън, му се струва, че е съвсем тъмно. Но ако постои известно време, окото долавяше проникващите през живата стена от растения оскъдни лъчи и можеше да различи поне очертанията на предметите вътре в галерията. Спрях.