Тези мъдри думи дойдоха точно навреме. Старецът излезе навън. Дълго време чувахме гласа му, но после се вдигна такъв шум, че се страхувах да не би да е насочен срещу нас. Грешах. Щом старецът се върна, бяха избрани мъжете, които трябваше да дойдат с мен. За да можем всички да идем дотам, ни трябваха пет лодки.
Опасявах се, че по време на нашето отсъствие може да бъде направен опит за освобождаването на Жълтоликия. Затова попитах моите приятели не искат ли да го охраняват. Халеф, Оско и Омар обаче настояваха непременно да дойдат в галерията, само англичанинът изяви готовност да пази. Накрая ханджията ми каза, че ще заповяда на слугите си никого да не пускат вътре. Това беше достатъчно. Жълтоликия беше сложен в един ъгъл, а Линдси седна въоръжен при него.
Навън тълпата доброволно, дори почтително ни стори място. Тъй като през входа на галерията имаше място само за една лодка, разтоварването на хората ставаше много бавно. Всяка празна лодка трябваше да се върне, преди след нея да влезе друга пълна. Тези, които бяха пристигнали първи в галерията, трябваше да чакат последните. Ханджията, който вече знаеше входа, се качваше от ладия в ладия, за да ги управлява, докато накрая се събраха всичките шестнайсет мъже. Имаше много «бащи на селото».
Трябва да се спомене, че бяха донесени възможно най-много фенери. Имаше достатъчно светлина, така че всеки, който не носеше фенер, можеше да запали лоена свещ и да я носи в ръка.
Аз вървях най-отпред. Преди да стигнем до цепнатината, видях ножа си на земята. Значи беше паднал, като съм вадил револвера, и отново си го взех. Преди да тръгнем с другите по водещата над пропастта пътека, внимателно я проверих. Накрая стигнахме до кръглото помещение. Вратата, пред която бях коленичил, когато се появи Жълтоликия, все още стоеше отворена. Сега гласът на пленника ни посрещна:
— О, Аллах! Идвате ли най-сетне? Почти се отчаях!
— Значи вече ни вярваш, че сме дошли да те спасим? — попитах го аз и отново се наведох към него с фенера.
— Да, разбрах по думите, които бяха изречени, като тръгнахте да преследвате Жълтоликия. После мина много дълго време и предположих, че сте станали негова жертва.
— Хванахме го и ти ще ни бъдеш свидетел срещу него.
— Моите показания ще бъдат неговата гибел, както и тази на въглищаря, който уби сина ми.
— В такъв случай ти си Стойко, притежателят на златистия кон?
— Да, името ми е Стойко. Откъде ме познаваш?
— После ще разбереш. Сега първо трябва да освободим краката ти от оковите.
Гривните се състояха от две части, които в долния край имаха подвижна става, а отгоре се стягаха с винт.
Гаечният ключ на Жълтоликия сигурно беше паднал някъде. Потърсихме инструмента и го намерихме. Като освободихме пленника и той се опита да стане, не успя да го направи веднага. Четиринайсет дни беше стоял в едно и също положение и сега трябваше да раздвижи ставите си. Имаше висока, достолепна осанка. Сега, разбира се, не приличаше много на горд скипетар. Халеф се приближи към него, така че фенерите да го осветяват, и го попита:
— Стойко, познаваш ли тази ризница?
— Аллах! Моята е.
— Взехме я от въглищаря, както и сабята, ханджара и парите. Сложени бяха в две кесии.
— Ако са били осем хиляди и шестстотин пиастъра, са мои. Имах трийсет сребърни меджидие, останалото беше в златни фунтове.
— Богатството ти е спасено й ще си го получиш отново.
— За какво ми е златото, като не може да съживи сина ми! Тръгнал беше да вземе цветето на сърцето си и беше убит, без да може да види лицето й. Носехме парите със себе си, за да купим овце, защото стадата в нашия край бяха обхванати от мор. Но как сте могли да откриете злодеянието на въглищаря и същевременно да разберете, че са ме отвели при Жълтоликия?
— После всичко ще ти разкажем — отвърнах аз. — Първо ми кажи сам ли си тук.
— До мен има още един човек, който може да говори турски, но, изглежда, е чужденец, защото…
Той беше прекъснат от силно чукане и зад съседната врата се чу глас:
— Отворете, отворете!
Дръпнахме резето на вратата и видяхме пленника, окован по същия начин като Стойко във вериги.
— Слава на небето! — извика той. — Най-сетне съм спасен!
— Защо не се обади досега?
— Чух всичко, но мислех, че е някой нов номер на Жълтоликия. Колко съм въздишал и молил за освобождаване, но винаги напразно!
Това беше Галингре, търговецът от Скутари. Той не беше стоял толкова дълго като Стойко в оковите и като го освободихме, успя веднага да се изправи и дори бавно да се раздвижи. Останалите пленнически килии бяха празни.