Стойко и Галингре разказаха историята на страданията си. Който досега се беше съмнявал, че Кара Нирван е Жълтоликия, сега промени мнението си. Видът на двамата нещастници предизвика възмущението на присъстващите срещу престъпника. Отправени бяха много заплахи, но аз не вярвах в постоянството на това негодувание. Скипетарят отмъщава само ако то засяга лично него или членове на семейството и рода му. А тук ставаше дума за двама чужди хора, към които жителите на Ругова не изпитваха кой знае какво състрадание. Не можех да разчитам много на помощта им.
Първо трябваше да се претърси наоколо. Тясната врата, през която бяхме видели да влиза Жълтоликия, все още беше отворена. Налагаше се да проверим накъде води. Изгорелите свещи бяха сменени с нови и започнахме огледа. Няколко селяни останаха при Галингре и Стойко.
През вратата влязохме в доста висок, но тесен проход, чиито стени бяха иззидани от камък. След малко той ни изведе до едно четириъгълно помещение, в което свършваха и други два ходника. Нямаше таван. Нагоре водеше стълба, подобна на дървените стълби в минните шахти в родината ми. До нея висеше едно сравнително ново въже. Какво ли беше предназначението му?
Огледах го внимателно. Беше много тънко и с тъмен цвят. Като го потърках между пръстите си, започна да се рони ситен прах.
— Махни свещта! — извиках аз на стареца до мен. — Това е фитил, който свършва горе при…
Не можах да продължа. Мъжът се беше навел, за да види дали въженцето стига до пода, и бе приближил свещта до него. Моментално под пръстите ми, с които държах въженцето, трепна синкаво огънче.
— Назад! Бързо назад! — извиках аз, пребледнял от уплаха. — Следва взрив!
Селяните стояха като вкаменени. Тримата ми спътници бяха запазили присъствие на духа и моментално изчезнаха от прохода. Аз ги последвах, а тогава след мен хукнаха и другите. После зад и над нас започна да трещи.
Първо чухме глух пукот. Стените на прохода, през който тичахме напред, като че ли се разклатиха и от тавана започнаха да падат камъни. След това се чу тътен като от гръмотевица и накрая над нас се разнесе трясък, от който земята под краката ни се разтресе. Известно време отгоре се чуваше звук като от заглъхващо барабанене. После стана тихо. Отново бяхме стигнали в кръглото помещение. Никой не липсваше.
— Аллах! Не иди бу? (Какво беше това?)
— Патлама (Взрив) — отговорих му аз. — Ти запали фитила и вследствие на това шахтата вероятно се е срутила. Въженцето беше натъркано с барут.
— То не би могло да гори, защото в шахтата е влажно. Жълтоликия сигурно е използвал фишек уруми (гръцки фойерверк).
— Мисля, че вече няма такива.
— О, напротив! Сигурно още има хора, които знаят тайната как се прави огън, който да гори дори под повърхността на водата. Слава на Аллаха, че се отървахме само с уплахата! Какво ще правим сега?
— Ще поизчакаме малко, а после ще проверим дали можем да влезем в шахтата, без да ни заплашва опасност.
След като изминаха няколко минути, през които повече нищо не чухме, ние двамата с Халеф се върнахме в прохода. На пода бяха нападали много камъни и колкото по-нататък отивахме, толкова повече ставаха те. По стените се бяха появили заплашителни пукнатини, но въпреки това ние внимателно се придвижвахме напред, докато това беше възможно. Стигнахме до едно място, където проходът беше напълно засипан, и се върнахме назад. Защо трябваше да се излагаме на безсмислена опасност? Пленниците бяха освободени, а останалото не ни засягаше. Можехме да се връщаме горе.
Стойко трябваше да бъде носен, а и Галингре се нуждаеше от помощта ни. Тъй като те двамата имаха най-голяма нужда от чист въздух, трябваше да излязат първи. Като стигнахме до водата, ги внесохме в лодката. Качих се с тях, за да поема управлението, а Колами дойде с още един силен мъж, за да гребе. Останалите трябваше да почакат, защото за друга лодка щеше да има място едва след като излезем ние.
Щом стоящите вън на брега хора ни забелязаха, силно се развикаха. Много от тях сочеха към скалата. Други питаха дали сме успели да намерим търсените от нас хора, а щом ханджията отговори утвърдително на въпроса им, те затичаха по брега заедно с лодката ни по посока на селото.
Останалите лодки ни чакаха в спокойните води. Ханджията се качи с втория гребец в друга лодка, за да я откара до галерията. Двамата не ми трябваха повече, защото водата носеше лодката по течението и имаше нужда само от направляване, за да се приближи до брега.
Там ни очакваха любопитните зяпачи. Те извадиха от лодката двамата освободени пленници и триумфално ги отнесоха в стаята, където англичанинът все още седеше до Жълтоликия така, както го бяхме оставили.