— А, вече идвате, сър — каза той. — Много дълго се бавихте. Доведохте ли двамата пленници?
— Да, това са събратята ви по съдба, заедно с които сте били в шахтата.
— Well! Нека да видят негодника, на когото дължат това. Вероятно ще му дадат заслуженото възнаграждение.
Въпреки всеобщото ликуване нямах особено голяма вяра на местните жители. За да не могат тайно да се разберат с персиеца, позволих само на един от тях да влезе в стаята, на този, който водеше Стойко. Галингре беше в състояние сам да направи оставащите няколко крачки.
Можете да си представите с какви погледи и думи поздравиха влезлите в стаята мъже своя мъчител. Погледите им той не можа да види, защото очите му бяха затворени, а на думите им не обърна внимание. Но, изглежда, омразата успя да върне на Стойко подвижността на краката му. Той се отскубна от придружителя си, спусна се към Жълтоликия, ритна го и извика:
— Уюслу кьопек! (Краставо куче!) Господ ми помогна да изляза от твоето разбойническо свърталище. Но сега е настъпил твоят час. Ще виеш от мъките, на които ще те подложа!
— Да — прекъсна го Галингре, — негодникът стократно ще се разкае, че е посегнал на нас и много други хора.
Двамата изритаха така жестоко лежащия неподвижно мъж, че трябваше да ги възпра:
— Оставете го! Не е достоен да го докосвате дори с крака. Други хора ще поемат службата на палачи.
— Други ли? — попита Стойко и очите му гневно проблеснаха. — За какво са ми други? Сега той е в моите ръце, в моите! Аз съм този, който ще му отмъсти!
— За това ще говорим по-късно. Сега се задоволи с факта, че си се спасил! Гледай да се оправиш! Накарай да ти донесат ракия и да ти разтрият краката, защото мисля, че скоро ще ти трябват. Обръщайки се към човека, който го беше водил, добавих:
— Защо, като излизах от галерията, сочехте нагоре към скалите?
— Защото там беше станало нещо — отговори той. — Изглежда, се беше срутил караулът. Вече не се вижда. Докато ви чакахме, горе се чу страшен трясък. Видяхме да хвърчат прах, камъни и огън. Някои се затичаха покрай реката до мястото, откъдето се виждаше кулата. Като се върнаха, казаха, че била изчезнала.
— Вероятно е разрушена, а с нея е пропаднала и шахтата. Жълтоликия е бил заложил мина или няколко мини, за да може в случай на нужда да направи влизането отгоре невъзможно. Един от нас от непредпазливост се доближи до фитила, поради което последва експлозията.
— В такъв случай всичко е разрушено и вече нищо от вътрешността на планината не може да бъде видяно?
— Жълтоликия не е успял да постигне чак толкова много. Затрупана е само шахтата. Но през галерията може да се влезе. Все още е възможно да се стигне до помещенията за изтезание, в които е измъчвал жертвите си.
Постепенно отново се върнаха всички «старейшини на селото». Как ли се чувстваше Жълтоликия? По лицето му не трепваше нито един мускул, дори и върховете на мустаците му. Държеше се като бръмбар, който в близост до враговете си се преструва на умрял. Бръмбарите правят това от страх, а при хората една от причините за това беше срамът, което ме накара да не мисля за Жълтоликия толкова лошо, както в началото. Мъжете го наобиколиха и наблюдаваха. Старецът попита:
— Какво му е? Не се движи, а очите му са затворени. Случило ли му се е нещо?
— Йок, йок! (Не, не!) — отговори бързо Халеф. — Срамува се. Дори тези произнесени високо и подигравателно думи не можаха да накарат Жълтоликия да направи някаква физиономия.
— Срамува ли се? Това е невъзможно! Може да се срамува само някой, който е направил нещо смешно, но не и жестоко. А деянията на този човек не са смешни, а страшни. Дяволът не може да се срамува. Промъкна се при нас и ни е мамил в продължение на дълги години. Последните дни и часове от живота му ще го накарат да предвкуси отиването в ада. Ефенди, ти свали маската му и ти трябва да определиш какво да стане с него.
Тогава мухтарят си проби път до нас.
— Предполагам, че ще позволиш да ти отговоря. Нали каза, че аз съм получил службата на мухтар, тъй като никой друг не е искал да я поеме. Няма да спорим вярно ли е това или не, но тъй като все пак е мое задължение, трябва да върша работата си на ръководител на селото. Затова никой друг няма право да решава какво ще стане по-нататък с Кара Нирван. Който ми го оспори, значи действа против закона.
— Думите ти звучат добре — каза старецът. — Да видим доволен ли е от това ефендито или не.
— Щях да съм доволен, ако мухтарят спазваше закона, на който се позовава — отвърнах аз.