Лицето на Стойко се проясни.
— Ефенди, какво ще правиш с тях, си е твоя работа. Във всеки случай са в добри ръце. Прави с тях каквото искаш, от днес нататък са твоя собственост.
Той ми тикна сабята и камата в ръцете.
— Благодаря ти. Веднага ще видиш какво ще направя с тях и се надявам, че ще бъдеш съгласен с това. Оско, какво ще кажеш за тази дамаскиня? Вземи я! Твоя е!
— Ефенди — извика той, разпервайки отбранително ръце, но въпреки това не можеше да свали поглед от желаното оръжие. — Ти няма да…
— Напротив! Сабята е твоя! Не бива да оставаш на по-заден план от Халеф, който получи ризницата, защото и ти си допринесъл толкова за освобождаването на този мъж, колкото и той. А ти, Омар, искаш ли камата?
Синът на пустинята не беше толкова сдържан колкото черногореца, посегна жадно към предложеното му оръжие.
— Кара Бен Немзи ефенди, не знаеш каква радост ми доставяш с този подарък! Благодаря ти.
— Така е добре! Затъквай я в пояса!
Омар не чакаше да му повтарят, а Оско престана да се противи. Стойко бе проследил всичко с внимание и се виждаше, че не беше недоволен от обрата на нещата. Нараненото му достойнство беше възстановено от това, че в крайна сметка бях приел отхвърления дар, а това беше главното.
— Ефенди — обърна се той към мен, — правилно постъпи, като зарадва приятелите си с оръжията. Нека ги пазят в опасност и им носят победа в бой! Сега обаче трябва да тръгваме, преди привържениците на Жълтоликия да са разбрали какво се е случило.
— Ако мислиш, че не знаят, грешиш. Ругова е толкова малко село, че тези хора вече знаят всичко, дори това да се бе случило на някой друг, а не на уважавания персиец. Във всеки случай вече добре са се подготвили. Развържете краката на Жълтоликия, за да може да върви. Оско и Омар ще застанат от двете му страни и моментално ще застрелят всеки, който протегне ръка, за да го освободи.
Развързаха краката на Кара Нирван. Той не помръдна.
— Стани! — заповяда му Халеф.
Пленникът се направи, че нищо не е чул. Но щом хаджията го удари силно с камшика, моментално скочи, хвърли гневен поглед към дребосъка и извика:
— Кучи сине, осмеляваш се да го направиш, защото са ми вързани ръцете! Иначе мигновено щях да те смажа. Но не всичко е свършило. Скоро ще разберете какво означава да се обижда Жъл… Кара Нирван!
— Изговори все пак думата Жълтолик! — отговорих аз, за да го принудя да направи някакво признание. — Всички знаем, че си главатар на разбойниците. Насъскваш отдалеч хайката си върху жертвите, а ти винаги оставаш в сигурната сянка. Въглищарят Шарка трябва да примамва хората, а ти с коварство и вероломство си ги вкарвал в клопката. На разбойника, който открито напада хората, човек все пак би могъл да му се възхити, но ти си страхливец, достоен за презрение. У теб няма и следа от смелост. Пфу! Позор! Дори кучетата не бива да те лаят, защото това ще е чест за теб!
Казвайки тези подигравателни думи, аз се изплюх пред персиеца. Това предизвика желаното от мен въздействие. Кара Нирван избухна:
— Млъкни! Ако искаш да видиш страхлив ли съм или не, развържи ръцете ми и се бий с мен!
— Да, на думи си храбър, но не и на дела. Не побягна ли от нас, като ни видя в шахтата?
— Превъзхождахте ме по брой.
— Аз победих съюзниците ти, въпреки че и те бяха повече от мен. А не побягна ли и после, когато — аз съвсем сам — в лодката се бих с теб? Проява на смелост ли беше това? А после, като достигнахме заедно до брега, вързан ли беше? Показа ли ми, че съм червей в сравнение с теб, и не те ли повалих като момче? Не ми говори за смелост! Всичките ти съучастници, двамата аладжи, Манах ал Барша, Баруд ал Амасат, мюбарекът открито ми показаха, че са мои врагове, само ти не смееш. Можеш само да заплашваш и нищо повече. Имаш сърце на заек, който побягва, щом чуе хайката. Ти си аджем, персиец от Нирван. Нирваните ядат жабешко месо и като надебелеят от него, ги глозгат въшките. Ако някой нирван иде в друго персийско селище, местните жители му викат: «Туфу Нирваност! Нирванан джабендараренд, ура базед! (Пфу, идва един от Нирван! Нирваните са страхливци, заплюйте го!») Същото трябва да бъде казано и за теб, защото нямаш смелост да признаеш кой си. Вътрешностите ти треперят от страх, а коленете ти се подкосяват от слабост, че би могла да те стигне някоя гневна дума!
Сигурно никой досега не му бе наговарял в лицето такива обиди. Персиецът наистина трепереше, но не от страх, а от гняв. Той скочи към мен, опита се да ме ритне и изръмжа на персийски, както му бях говорил и аз: