Главната сграда беше вляво от пътя, а второстепенните се намираха от лявата му страна. Те обграждаха голям двор, към който водеше широка порта. Портата беше заключена. Пред нея и пред входа на главната сграда се бяха събрали сигурно около пет дузини хора от двата пола. Изглежда, не им бяха позволили да влязат. Посрещнаха ни мълчаливо. Не чух никой да говори. Наистина физиономиите им не бяха заплашителни, но не бяха и приветливи. По всички тях се четеше израз на напрежение.
Насочихме се към къщата, чиято врата, въпреки че чукахме, не ни беше отворена. Халеф заобиколи откъм задната врата и като се върна, ни каза, че и другата врата е залостена.
— Заповядай да ни отворят! — наредих аз на Жълтоликия. — Иначе ще си я отворим сами.
— Не съм те канил — отговори той. — — Забранявам ви да влизате в къщата ми.
Тогава взех в ръце мечкоубиеца. Няколко удара с обкования с желязо приклад, и вратата се разби на парчета. Жълтоликия изруга. Тълпата напираше, за да влезе с нас в къщата. Аз обаче помолих Ранко да остане тук с петимата си конници и да се погрижи никой да не влиза без причина. После се отправихме към вътрешността на къщата.
Коридорът беше празен. Нямаше жив човек. Стените бяха тухлени. Вдясно и ляво имаше по две стаи, които бяха здраво заключени. Но и те бяха празни. Съдейки по наредбата, предположих, че двете предни стаи служеха за посрещане на гостите. Вляво в задната част вероятно живееше семейството на Жълтоликия, а десните покои явно бяха за прислугата. Като отворих задната врата, видях, че води на открито. Близо до нея, по средата на коридора, имаше тясно дървено стълбище, водещо нагоре. Качих се сам на таванския етаж, който се състоеше от три помещения. В средното, в което свършваха стълбите, имаше всевъзможни вехтории. От гредите на тавана висяха гъсти нанизи сушени царевични кочани и плитки лук. Двете други помещения бяха отделени от средното с тънки дъсчени стени. Почуках на едната врата, но не получих отговор. Тогава отново прибягнах до помощта на приклада и избих една дъска. Видях, че стаята е празна. От другата страна също никой не отговори на почукването ми. Надникнах през една дупка и видях една жена да седи върху ракла.
— Отвори, иначе ще разбия вратата! — заплаших аз. Тъй като и на тази подкана не беше обърнато внимание, изкъртих една дъска, бръкнах през дупката и дръпнах резето. Посрещна ме многогласен писък. Жената, която бях видял, беше на около трийсет и пет години. При нея имаше две стари жени. И трите бяха добре облечени и веднага забулиха лицата си. Убеден бях, че пред мен стои жената на Жълтоликия, сестрата на Деселим от Исмилан. Тя беше станала от мястото си и избяга в ъгъла. Прикривана от другите две, тя гневно ми извика:
— Какво правиш! Как се осмеляваш да влизаш при мен по този начин!
— Защото не е възможно по друг! — отвърнах аз. — Никога досега не съм виждал хан, който посред бял ден е затворен за гостите си.
— Ти не си гост.
— Откъде знаеш?
— Знам какво се е случило. Съобщиха ми, пък и аз ви видях да идвате.
Тя посочи към кръглата дупка в стената. Тъй като отворът гледаше към Ругова, са можели добре да ни наблюдават.
— И кой смяташ, че съм аз? — продължих да питам.
— Ти си най-злият враг на моя мъж.
— На твоя мъж ли? Кой е той?
— Кара Нирван.
— Значи ти си ханджийката! И по каква причина ме смяташ за ваш враг?
— Защото си арестувал моя господар и изобщо отдавна го преследваш.
— И ти вече знаеш всичко това? В такъв случай си се подготвила за моето посещение. Я ми кажи: не познаваш ли майстора на оръжия Деселим от Исмилан?
— Дори съм му роднина! — изкрещя ми тя гневно. — Той беше мой брат, но ти го уби. Аллах да те прокълне!
Настаних се удобно върху единия ъгъл на раклата. На въпроса ми кои са другите две жени, съпругата на Жълтоликия отговори:
— Това са майка ми и нейната сестра. Те много те обичат, защото си убиецът на брат ми!
— Отказвам се от любовта им, а омразата им ми е безразлична — отвърнах аз. — Това, че желаеш Аллах да ме прокълне, не звучи добре от устата на една нежна жена, а освен това е проява и на голяма непредпазливост от твоя страна. При сегашното положение на нещата трябва да избягваш да ме обиждаш. Имам власт да те накажа.
— А ние имаме властта след това да си отмъстим! — заплаши ме тя.
— Така ли? Изглежда, много добре знаеш с какви сили разполагате.
Явно мъжът ти доста ти се доверява.