— Не. Със сигурност знам, че са тук.
— И въпреки това не е така. Наистина, трябва да призная, че горе-долу толкова мъже бяха готови да излязат срещу вас, но не тук, а при караула.
— Още ли са там?
— Да. Мислеха, че първо ще идете там, преди да дойдете в хана.
— На коне ли са?
— Не. Какво могат да им донесат конете в боя с вас?
— Добре. А къде са ратаите ви?
— Те са при тези хора. Имаме дванайсет слуги, защото са ни необходими за конете, с които непрекъснато търгуваме.
— А останалите дванайсет?
— Те са тукашни хора.
— Които са подчинени на мъжа ти в ролята му на Жълтоликия?
— Да.
Тя отговаряше бързо, без да се замисля с подчертано откровен тон. Но не можех да вярвам на жената на Жълтоликия. Разбрах, че е безсмислено да се опитвам да узная от нея още нещо. Предполагах, че през цялото време ме беше лъгала. Затова станах от сандъка и казах:
— По откровеността ти съдя, че мога да препоръчам на съдията да е по-снизходителен към теб. Сега слизам долу. Няма да излизате от тази стая. Ако не всичко е така, както ми го каза, нямате право да предявявате претенции за милост.
— О, ефенди, убедена съм, че ще бъде така и може би дори ще отмените наказанието ми.
Като слязох долу, всички все още бяха в коридора. Персиецът изпитателно ме изгледа, но не успя нищо да прочете по лицето ми. Казах, че трябва да излезем на двора.
Вън скипетарите все още бяха върху конете си. Не се бяха държали враждебно към тях. Като почукахме на портата на двора, отново никой не ни отвори. Заповядах на Жълтоликия да нареди да отворят, но той отново отказа. Тогава си спомних паролата, която бях чул от лодкаря в Остромджа. Почуках пак и извиках:
— Ачиниз, сърдаш! (Отворете, свой!)
— Шимди! (Веднага!) — отвърна някой зад портата. Вътрешното резе беше дръпнато и портата се отвори. Появи се един ратай, който изплашено ни гледаше.
— Будала! — сряза го гневно Жълтоликия.
Влязохме, но заедно с нас нахълта и голяма част от тълпата. Заповядах на хората да останат вън, но напразно. Продължиха да влизат, докато изпълниха цялата ширина на портата. Можехме да изпаднем в опасност. Затова дадох знак на шестимата скипетари, след което те влязоха с конете си сред хората и намиращите се вече в двора селяни от тези, които стояха вън.
Чуха се викове на недоволство. Залостихме портата, а после аз казах на хората, че трябва да останат тук. За да не им хрумне да отворят портата, скипетарите трябваше да я охраняват. Ние останалите продължихме нататък. Цялата предна линия на четириъгълния двор се заемаше от дълга ниска постройка. Втората линия се образуваше от също такава сграда, а третата и четвъртата страна на четириъгълника бяха високи зидове. На третата страна, срещу нас, имаше шест постройки — дълги, тесни и ниски — наредени бяха успоредно като зъби на гребен. Изглежда, това бяха оборите. Обърнати бяха към нас с челната си фасада, а задната им страна опираше в зида. На един от тези фронтони прочетох думата «язихане», а над нея беше изписан един арабски дал. Нямах представа какво можеше да означава тази буква. Язихане означава кантора. Вътре трябваше да се намира споменатата от жената на Жълтоликия ракла с пари.
Първо изпратих Халеф, Оско и Омар да огледат вътрешността на всички тези постройки. Аз останах при «бащите на селото» и Жълтоликия, защото не биваше да го изпускам от очи.
След половин час приятелите ми се върнаха, а Халеф съобщи:
— Всичко е наред, сихди, вътре няма нито един човек.
— Какво има в тези къщички?
— Тези двете — той посочи към първата и втората от четириъгълника на двора — са складове, които имат изход само към двора. Шестте ниски постройки са обори, в които са конете.
— И там няма никой? Нито един коняр?
— Нито един.
— Всички тези обори еднакви ли са?
— Не. Тази, с надпис язихане, има в предната си част малка стаичка, в която видяхме ниска маса и няколко трикраки столчета. По масата имаше някакви книжа.
— Добре, нека първо огледаме тази стаичка. Персиецът ще дойде с мен, а ингилизът и мосю Галингре ще ни придружат.
— А аз няма ли да дойда? — попита Халеф.
— Не. Трябва да останеш на моето място и да пазиш. В никакъв случай не позволявай да се отваря портата и не напускай това място каквото и да става! Ще стоите с гръб към складовете и ще имате великолепно прикритие, като ще можете да държите под око и целия двор. Ако по време на отсъствието ми изпаднете в някаква опасност, използвайте оръжията си. Скоро ще се върна.
Ние тримата — Галингре, Линдси и аз — поведохме Жълтоликия към споменатия обор. Вратата се намираше в средата на постройката. Като влязохме, видях две редици коне. На задната стена имаше врата, а отпред друга водеше към така наречената кантора. Нямаше таван. Покривът беше сламен. В обора не забелязах място, което да послужи за скривалище на някой враг. Жълтоликия не беше въоръжен и ръцете му бяха вързани. Значи нямаше от какво да се опасяваме.