Но за да не пропусна някоя предохранителна мярка, отидох до задната врата, която отвътре беше залостена с резе. Отворих я и погледнах навън. Зад зида, до който шестте обора опираха под прав ъгъл, имаше втора външна порта. Между двете врати имаше тясно пространство, което се използваше за торище. Тъй като и там не видях никого, се успокоих, още повече че можех да залостя вратата отвътре. Направих го и се върнах при другите.
Влязохме в кантората. Тя се осветяваше само от едно малко прозорче. На стената срещу входа видях обкована с желязо ракла. Тъй като и тук нямаше никой освен нас, всяко безпокойство изглеждаше пресилено. Но жълтото лице на Жълтоликия беше малко пребледняло. Погледът му неспокойно шареше. Изглежда, беше страшно напрегнат.
Избутах го до стената и по фатално стечение на обстоятелствата така, че да може да гледа към вратата, а ние бяхме обърнати с гръб към нея. Аз казах:
— Ще стоиш така и ще отговаряш на въпросите ми! Къде съхраняваш парите, които ограбваш?
Персиецът подигравателно се изсмя.
— — Много ли искаш да го узнаеш?
— Естествено.
— Но все пак няма да го разбереш.
— А може би вече ми е известно.
— Тогава шейтанът ти го е издал!
— Ако наистина е бил дяволът, то той има фигура, от която човек не би се изплашил. Много приличаше на жена ти.
— Какво? — изръмжа той. — Тя ли ти е казала?
— Да, този дявол поне се представи за жена ти, като го видях горе в таванската стая. Каза ми, че ограбените пари се намират зад раклата.
— Тази глупава…
Кара Нирван спря посред изречението. Очите му блеснаха и той извика:
— Махнете ножовете! Не убивайте тези крастави кучета! Искам ги живи.
В същия миг той ме ритна под пояса, от което политнах и преди да успея да се обърна, някой ме хвана отзад. Бяха четири или шест ръце. За щастие карабината висеше на рамото ми. Бяха ме сграбчили заедно с пушката и по тази причина дясната ми ръка не беше така здраво хваната, както бе притисната лявата към тялото ми.
Трябваше да действам. Имах късмет, че нападателите не биваше да използват оръжията си! Англичанинът изкрещя, същото направи и Галингре. Бяха хванали и тях. Завъртях се, за да се обърна с лице към нападателите си. Успях. В малката стаичка бяха влезли около дванайсет или четиринайсет души, достатъчни, за да ни смажат. А вън в обора имаше още много. Всяко щадене щеше да е гибелно за нас. Исках да се отърся от тримата, които ме бяха сграбчили. Щях да успея, ако имаше достатъчно място.
Няколко от нахлулите мъже издърпаха Жълтоликия през навалицата, за да могат да го развържат. Тогава бръкнах с дясната ръка в пояса си и извадих револвера. Не можех обаче да вдигна ръката си и държах оръжието срещу телата на враговете. Стрелях три пъти и се освободих. Това, което направих после, не мога да опиша поотделно. С останалите три патрона освободих Линдси и Галингре, но само се постарах да обезвредя нападателите им.
Щом англичанинът се почувства свободен, изрева като лъв, който се нахвърля върху плячката си. Изглежда, беше забравил, че е въоръжен, грабна един голям чук, който лежеше върху масата, и се нахвърли с него срещу враговете. Галингре измъкна ножа на един от ранените мъже и се втурна напред.
Всичко това стана толкова бързо, че от появата на противниците не беше минала и минута. Те бяха убедени, че ще могат да ни надвият и моментално да ни обезвредят. Фактът, че толкова бързо се беше случило нещо съвършено различно, ги стъписа. Сякаш нямаха ръце и оръжия за съпротива. Тикаха се един друг навън. Всички се обърнаха с гръб към нас. Беше ги обхванал неописуем страх.
— Дур, дур, калън… атън… сокън! (Спрете, спрете, стойте, стреляйте, мушкайте!) — разнесе се сърдитият глас на Жълтоликия вън.
Преди това им беше забранил да използват оръжията си. Но сега заповедта му закъсня. Хората бягаха пред нас и не биваше да им даваме възможност да спират.
Англичанинът крещеше при всеки удар с чука:
— Пребийте ги! Насечете ги! Well!
— Хайде, сауш, дишари! (Бягайте, нататък, навън!) — виеха негодниците, блъскайки се един друг напред.
— Куртулинис, гелиорлар, гелиорлар! (Спасявайте се, те идват, те идват!)
Направо беше смешно. Страшните хора на Жълтоликия, наброяващи заедно с него деветнайсет души, бягаха пред нас тримата. Всички крещяха, конете се изплашиха, започнаха да цвилят и ритат. Настъпи страшна бъркотия.