Аз обаче мислех само за Жълтоликия. Пак ли щеше да успее да ми се изплъзне? Зидът беше толкова висок, че нямаше да може да се покатери на него. Трябваше да се върне между оборите в двора и да избяга през портата. Според мен тя беше единственият изход, а там пазеха не само скипетарите с конете си, но и Халеф беше наблизо. Разбира се, хаджията щеше да предпочете да го застреля, отколкото да го пусне да излезе през портата. Освен това обаче отвътре и отвън стояха хората от Ругова. Ако застанеха на страната на Жълтоликия, щяха да окажат силна съпротива.
Такива мисли се въртяха из главата ми, докато си проправях път след бягащия престъпник. Тогава от лявата ми страна един кон хвърли къч. Наистина високо вдигнатото копито не можа да ме улучи както трябва, но достатъчно силно ме блъсна по рамото, така че паднах.
Скочих и исках да продължа нататък, но тогава зад мен се чу гласът на хаджията:
— Сихди, какво става, какво се случи? Чух изстрелите от револверите ти, а после и виковете.
Бегълците тъкмо бяха излезли през задната врата, а с тях и Линдси и Галингре. Халеф не можеше да ги види, виждаше само мен.
— Бяхме нападнати — казах му аз бързо. — Жълтоликия отново е на свобода. Ще го подгоня към теб. Веднага намери бърз кон и като го насоча към теб, го прегази. Бързо, бързо! Не мога да се спирам, иначе на борбата ще бъде сложен край, а това може да има лоши последици за нас.
Продължих да тичам напред, излязох през задната врата и се насочих към торището между двете стени. Правилно бях предположил. Бягащите се готвеха за съпротива.
— Продължавайте, сър Дейвид! — извиках аз на Линдси на английски. — Не бива да им даваме възможност да спират.
Тогава той вдигна двете си ръце, извиси глас и се хвърли сред враговете. Аз също се присъединих. Галингре се държеше геройски. Противниците ни отново се спуснаха да бягат, а ние след тях. Минахме край следващия обор, който имаше N5, а после и край този с N6. Жълтоликия и първите бегълци вече не се виждаха.
Като завихме край ъгъла на шестия обор и стигнахме до втората страна от четириъгълника на двора, където беше другият склад, видях близо до него отворена порта. Беше на не повече от двайсет крачки от нас и бегълците тичаха към нея.
Беше ли излязъл вече Жълтоликия през нея? Какво да правим? Направих няколко скока, които ме отведоха сред бегълците. Разблъсках ги, стрелнах се към портата и излетях през нея. Да, така беше! Там, вляво, те тичаха през полето, а вдясно Жълтоликия препускаше на кон. Яздеше черен жребец. Въпреки гнева и възбудата, в които бях изпаднал, спрях удивен поглед върху животното. Широки, здрави жили, високи, стройни крайници, силно развита задница, хлътнали гърди, стройно тяло, дълга права шия, малка глава — по дяволите, това беше чистокръвен английски кон! Как се бе озовало това животно тук, в Ругова?
Възхитен бях от лекотата и бързината, с която се носеше. Почти бях забравил за ездача. Но не! Той не биваше да избяга. Вдигнах карабината до бузата си, за да се прицеля точно. Дали щях да го улуча? За стрелба с карабината вече беше прекалено далеч.
Тогава пред очите ми проблесна нещо. Беше нож, с който един от тичащите край мен врагове замахваше, за да ме прониже. Все още имах време да отскоча встрани. Но вместо Жълтоликия той получи куршума ми, и то в дясното рамо.
— Назад към двора! — извиках аз на англичанина. Без да обръщат внимание на враговете, той и Галингре се спуснаха след мен през портата между склада и шестия обор към двора. Там Халеф беше яхнал неоседлан кон.
— Жълтоликия бяга към Ругова, яхнал черен жребец — изпъшках аз, останал без дъх. — Хуквай след него, да не би да иде в хана на Колами и да открадне нашия Рих. Опитай се да разбереш в каква посока ще се отправи след Ругова! Във всеки случай ще се насочи към Скутари, за да се срещне с Хамд ал Амасат и да вземе парите от жената на Галингре, защото тук повече не бива да се вясва.
— Аллах е велик, а вие сте постъпили глупаво! — каза дребосъкът. — Докъде да следвам негодника?
— Докато със сигурност разбереш в каква посока поема. После се върни. Останалото е моя работа. Но не върши прибързани неща!
Той измести коня си настрани и се спусна към портата, като отдалече извика:
— Отворете!
По жеста ми Ранко разбра, че одобрявам желанието на Халеф. Той дръпна резето и отвори вратата. В следващия миг хаджията излетя навън, но не през стоящите навън хора, както си мислех, защото тях вече ги нямаше там.
Хукнах след него. Като стигнах до портата, забелязах, че хората тичат към селото. Бяха видели Жълтоликия да излиза иззад зида, тоест вече знаеха, че е свободен, и се бяха спуснали след него. Аз самият вече не можех да го видя, защото го закриваха храстите, които разделяха нивите. Халеф също изчезна зад тези храсти.