— Няма да оборвам решението ти — каза чичо му. — Но на вас ви трябват добри коне. Ще ти дам моя златист кон. Има с какво да го заменя. С това приключваме и аз ще тръгвам. А какво ще правиш с Жълтоликия, като го хванеш? — попита ме той.
— Сега не мога да кажа. Зависи от обстоятелствата, при които ще се срещна с него. Ако успея да го заловя без проливане на кръв, ще го предоставя на Ранко, да го доведе дотук. Какво ще стане с него по-нататък, е ваша работа.
Оставаше да решим въпроса с конете. Аз имах своя несравним Рих. Оско и Омар яздеха петнистите жребци на аладжите, Ранко получи златистия кон. Халеф, англичанинът и Галингре бяха взели трите най-добри коня от Каранирван хан. Конете, които Оско и Омар бяха яздили дотук, бяха оседлани с товарни седла, за да носят запасите от храна, които за всеки случай трябваше да вземем със себе си. Тези седла и храната купихме от Колами, на когото му беше много мъчно, че толкова скоро напускаме къщата му. Той ни благодари, че сме го освободили от неговия противник.
Сбогуването със Стойко и хората му беше изключително сърдечно. Той отправи към нас още няколко благословии, след като вече беше минал през моста, а после зави наляво към посоката, от която ние бяхме дошли.
Сигурно беше пристигнал благополучно в долината на въглищаря. Какво бе станало после с притежателя на смъртоносната пещера и неговата шайка, не знам и не бих искал да узнавам. Кръв за кръв, живот за живот!
Малко по-късно ние също потеглихме. Като напускахме Ругова, слънцето клонеше към залез. Жителите на селото гледаха след нас, но ние не се обръщахме назад, защото в никакъв случай не можеше да се твърди, че сърцата ни бяха останали там. Все пак, като се впуснахме в луд галоп през равната целина, аз още веднъж погледнах назад към дупката в скалата, където преди това се бе намирал караулът. Може би по-късно ще разкажа за него, за шахтата и непознатите мъже, заради които той изчезна.
Бяхме седем ездачи и притежавахме коне, на които надлъж и нашир нямаше равни. Затова не се съмнявах, че ще успеем да настигнем Жълтоликия. Ако човек ходеше пеша, от Ругова до гората щяха да са му необходими сигурно около три четвърти час. Ние стигнахме дотам за пет минути.
Планината беше зад нас. На югозапад се издигаха върховете на планината Фанди. Трябваше да преминем през северните й склонове. Сред дърветата в гората се изкачвахме около три четвърти час. Горе гората свършваше и се разпростираше доста обширно пространство, където растяха оскъдна трева и разни други буреняци. Тук сред високите растения следите на Жълтоликия се виждаха толкова ясно, че минаваха пред нас като тъмна линия. Отново пришпорихме животните.
През гората трябваше да се изкачваме нагоре един по един. Но сега теренът позволяваше да яздим един до друг. До мен яздеше Халеф. Кафявият кон, който бе яхнал, беше великолепно животно и без усилие вървеше в крак с моя Рих. Обърнах се назад и махнах на Галингре да се приближи. Той застана между двама ни.
— Имаш да ми казваш нещо ли, ефенди? — попита ме той на турски, понеже при нас беше и Халеф, който не разбираше френски.
— Да, бих искал да разбера как на така наречения Хамд ал Амасат се е удало да се промъкне в твоята търговия.
— Беше ми препоръчан от Стамбул, а и винаги се е изявявал като полезен и верен сътрудник.
— В сметките сигурно. Наистина ли си ликвидирал магазина си?
— Да. В Юскюб е купен друг вместо този. Но още не е платен. Жена ми трябва да носи парите и менителниците.
— Каква непредпазливост за една жена да носи такова състояние от Скутари до Юскюб!
— Не забравяй, че всичко стана против волята ми и по настояване на Хамд ен Насър.
— Правилно! А мога ли да узная от кой френски град си ти всъщност?
— От Марсилия. Оживените връзки, които моето семейство поддържаше със средиземноморските държави, ме накара по-късно да дойда в Турция. Имахме филиал в Алжир, който брат ми трябваше лично да посети заради грозяща опасност от загуби. Той ръководеше фирмата в Марсилия. Балансирането на дефицита беше възможно само с участието на сина му и той го изпрати. След известно време получих ужасната новина, че брат ми е убит в Блида.
— От кого?
— Заподозрян е един арменски търговец, когото обаче напразно преследваха. Пол, така се казваше племенникът ми, лично тръгна, за да открие този човек, но повече не се върна.
— Какво стана с фирмата в Марсилия?
— Тогава брат ми имаше омъжена дъщеря, както аз сега. Търговията пое нейният мъж.
— И ти повече нищо не чу за твоя племенник Пол и за убиеца на брат ти?
— Не. Писахме писмо след писмо, зетят на брат ми сам замина за Алжир и отиде в Блида, но всички усилия бяха напразни.