— Какво би направил, ако срещнеш убиеца и той те помоли за място в кантората ти?
— Ще получи място, но в ада. Но защо ми задаваш такива особени въпроси?
Разказах на французина за убития човек в Уади Тарфауи и за съдържанието на трите алжирски вестника, които за съжаление изгубих с дисагите си, когато конят ми потъна в солените води на Шот ал Джерид.
— Ефенди — извика Галингре слисан, — каква ужасна новина! Продължавай бързо нататък! Знаеш ли нещо повече за убиеца?
— Преди това ми кажи беше ли женен племенникът ти Пол.
— За кратко време. Когато той изчезна, младата жена умря от мъка по него.
— Как беше моминското й име? Започваше ли с буквите Е. П.?
— Да, ефенди. Казваше се Емили Пуйе. Но откъде знаеш началните букви на името й?
— Явно не е била толкова възрастна, колкото изглежда от числото на годината, което се чете върху вътрешната страна на пръстена.
Свалих от малкия си пръст пръстена, който някога бях намерил на ръката на мъртвия и оттогава носех. Галингре огледа гравирания надпис «Е. П. 15 юли 1830 г.» и със затаен дъх каза:
— Годежният пръстен на моя племенник Пол, на моя изчезнал племенник! Той е.
— Но какво общо има това с годината 1830?
— Това е годежният пръстен на бабата на неговата годеница, чието моминско име е било Емили Палонжер. Тъй като буквите са същите, внучката е използвала пръстена на починалата си баба, но от детска любов, а не от пестеливост. У мъртвеца ли намери този пръстен, ефенди?
— Беше на пръста му и аз го взех. Вероятно убиецът не го е забелязал.
— Господи, Господи! Най-сетне знам нещо със сигурност, но какво е то! Ти не преследва ли убиеца?
— Да. Срещнахме се на соленото езеро, където яздехме върху страшната покривка на водата. Той застреля водача ни, бащата на Омар, който сега е с нас, за да отмъсти на убиеца на баща си. После го срещнахме още веднъж, но той успя да ни се изплъзне, което обаче сега няма да му се удаде.
— — Сега ли? Той тук ли е?
— Разбира се! Това е онзи Хамд ен Насър, всъщност Хамд ал Амасат.
— О, небеса! Нима е възможно! Хамд ал Амасат е убиецът на моя брат и неговия син?
— Да. Халеф беше мой придружител още тогава. Нека той ти разкаже всичко, също и как разбрахме за теб в Стамбул.
Хаджията само това и чакаше. Той много обичаше да разказва. Затова аз подкарах коня си напред към Ранко и оставих двамата сами. Скоро чух Халеф да говори високо и разпалено.
Междувременно бяхме стигнали до гористи хълмове, където отново се налагаше да яздим по-бавно. Като се огледах, видях, че Халеф, Галингре и Омар са заедно и продължаваха да обсъждат фаталната случка. Продължих да яздя отпред, защото нямах желание да участвам в плановете за отмъщение.
Когато гората отново започна да се спуска надолу, вече се здрачаваше, а като навлязохме в стръмната долина на Йошка, беше тъмно и пред себе си забелязахме светлините на Паха. Първата постройка в селото трудно можеше да се нарече къща. Пресилено щеше да бъде дори ако се назове и колиба. От зеещата дупка, която трябваше да представлява прозорец, светеше пламъкът на огнището. Отправих се натам и извиках. В отговор на повикването ми пред дупката се появи нещо кръгло и дебело. Щях да го сметна за сноп кълчища или сено, ако от средата на това кълбо не се беше разнесъл човешки глас:
— Куш ошт яще? (Кой е вън?) — попита той на албански. Значи предполагаемите кълчища или сено бяха косата на говорещото нещо.
— Дел (Излез) — отговорих аз на същия език. Понеже познанията ми не бяха достатъчни, продължих на турски: — Чужденец съм и искам да те питам нещо. Ако искаш да спечелиш пет пиастъра, излез навън!
— Бе… бе… беш гуруш! (Пе… пе… пет пиастъра!) — извика мъжът, въодушевен от необикновената сума. — Идвам веднага, веднага! Чакай! Не си тръгвай!
После на прага се появи дребна, мършава, кривокрака фигурка с огромна глава.
— Не си ли сам? — попита той. — Нали нищо няма да ми направите! Аз съм много беден човек, овчарят на Паха.
— Не се тревожи! Ако ни дадеш добри сведения, може да получиш дори десет пиастъра.
— Он гуруш! (Десет пиастъра!) — извика той учудено. — О, небеса! Мухтарят ми дава десет пиастъра за цяла година, а на всичко отгоре ме бие.
— Защо?
— Че паса овцете му.
— Значи не е нито добър, нито щедър човек?
— Не, съвсем не е. Предпочита повече да върти камшика, отколкото да бърка в кесията, а когато ми дава ядене, получавам това, което другите не искат.
Попитах за мухтаря, защото предполагах, че Жълтоликия е отседнал при него. Овчарят не беше млад, а освен това ми изглеждаше малоумен или най-малкото наивен. Може би тъкмо затова от него щяхме да научим повече, отколкото при някой друг.