Той все още държеше парите и бележката в ръцете си. Внесе ги вътре при «най-прелестната от дъщерите», която «седи там край огъня», а после се върна. Човекът искаше да изрази възхищението си с поток от думи, но аз му забраних и той мълчаливо закрачи пред нас. С един малък подарък бяхме направили щастливи двама души.
След като минахме покрай две-три постройки, продължихме по един дървен мост над Йоска. После започна същинската част на село Паха. Срещнаха ни няколко тъмни силуета, които учудено спряха, но никой не ни заговори. Така стигнахме до края на селото, откъдето щяхме да следваме пътя си, и се сбогувахме с нашия водач. Като изминахме известно разстояние, той извика след нас на албански:
— Нат е емире! Ухда е мбре! Ту ня тйета! (Лека нощ! Щастливо пътуване! Дълъг живот!)
Беше тъмна нощ. Не познавах добре другите коне, но на Рих можех да се осланям. Той нямаше да се отклони от пътя дори ако му отпусна юздите, затова застанах начело на колоната и го оставих да препуска свободно.
В началото пътят се изкачваше нагоре, после ставаше равен и накрая отново се спускаше надолу, като непрекъснато минаваше през храсти и гори. Ако Жълтоликия ни беше издебнал тук, можеше да свали някой от нас с изстрел от седлото. Мислех за това и напрягах очи и уши, за щастие напразно.
След повече от два часа стигнахме до село Бодети. Във всеки случай беше много по-добре да имаме водач. Наистина Ранко твърдеше, че познава местността, но както предполагах, повече за да има основание да тръгне с нас. Освен това беше тъмно, а луната щеше да изгрее по-късно. Ако сбъркаме пътя, Жълтоликия щеше да достигне целта си, преди ние да успеем да намерим верния път. Затова попитах първия срещнат без заобикалки дали срещу добро заплащане бихме могли да намерим водач. Човекът предложи самия себе си. Каза, че за десет пиастъра ще ни заведе до Невера хан, ако имаме време да почакаме, докато си доведе коня. Съгласихме се и докато той отново се върне при нас, минаха само няколко минути.
Разбира се, трябваше да бъдем предпазливи, защото не познавахме мъжа; Можеше да е човек на Жълтоликия, натоварен със задачата да кръстосва селския път, докато ни чака, и после да ни заблуди. Затова го накарахме да язди между нас, като му обещах двайсет пиастъра, ако е честен, и куршум в главата, ако ни измами.
Яздейки отново през гори и храсталаци, след около три часа стигнахме в село Фуша Арист. Едва зад него имаше равно поле, а после отново следваше гора. От време на време от лявата ни страна се чуваше ромолене на вода. Беше приток на Дрина. Името му съм забравил.
Най-сетне луната изгря и вече можехме сравнително добре да виждаме. Намирахме се сред див планински пейзаж. Навсякъде се издигаха скали и зъбери, огромни дървета, обграждаше ни влажен въздух и глухо шумолене от листата на дърветата, чиито причудливи сенки от светлината на луната падаха върху пътя ни.
А какъв беше пътят! И по него минавали каруци! Конете ни се спъваха всеки миг в големите камъни или пропадаха в разни дупки. Продължавахме да вървим така, докато започна да става по-студено и излезе утринният вятър. От водача си научихме, че се намираме сред планините Керуби, една от най-прочутите с лошата си слава местности. След един час трябваше да стигнем до Невера хан.
На въпроса ми защо това място носи името Невера, получих сведението, че в гладките скали често изведнъж се появявали дълги и дълбоки пукнатини. Ездачите не бивало да пускат конете си да препускат в галоп, защото не можели да спрат достатъчно бързо животните, ако пред краката им изведнъж зейне такава пукнатина. Много хора били загинали вече по този начин. Освен това се разказвало преданието, че по онези места имало хора, които хвърляли жертвите си в такива бездни. Тази новина не беше особено успокоителна.
След около половин час започна да се разсъмва. Размишлявах, че в Невера хан водачът ни може би щеше само да ни пречи, затова му предложих трийсет вместо обещаните двайсет, ако веднага се върне обратно. Той се съгласи и щом получи парите, бързо препусна назад. Възможно беше да не му е било много приятно в нашата компания. Почти не бяхме разговаряли и се отнасяхме към него с явно недоверие.
Изведнъж гората свърши. Наоколо се ширеше равнина, състояща се, както изглеждаше, само от твърди скали, покрити с хлъзгав мъх. Нямаше никакви дървета, а храсти се виждаха само тук-там. В далечината забелязахме черна точка. През далекогледа разпознах постройка. Явно това беше търсеният хан.
Пътят ни приличаше на тъмна линия след зеленината на мъха. После стигнахме до едно място, където следата се отклоняваше наляво. Слязох от коня и я огледах, Беше от каруца, придружавана от няколко ездачи. Стъпканите от копитата и колелата стръкчета мъх все още бяха плътно прилепнали към земята. Не бяха имали време да се изправят. Каруцата беше минала оттук преди няколко минути. Не се виждаше обаче нищо, защото посоката, в която беше тръгнала, се закриваше от редичка редки храсти.