— По-бързо, по-бързо! — извиках аз. — Трябва да се приближим възможно най-много до тях, преди да са ни забелязали.
Досега не бях насилвал жребеца си. Извиках му само обичайното «Кавам», и той се устреми така, сякаш до този момент само беше тичал в тръс. Направо летеше.
— Машаллах! Какъв кон! — извика Ранко.
Той беше единственият, който успяваше да се движи редом с мен, но трябваше да използва камшика си. Аз стоях съвсем спокойно на седлото, толкова равномерно препускаше Рих.
Светлата точка ставаше все по-голяма. Извадих далекогледа си и погледнах през него. Каруцата се движеше напред. Придружаваха я трима конници. Слава богу! Не бяхме закъснели. За да изпълни намерението си, Жълтоликия трябваше да спре каруцата. Това, че тя все още се движеше, беше доказателство, че на хората все още не им се беше случило нищо. Тримата ездачи явно бяха персиецът, Хамд ал Амасат и зетят на Галингре. Двете жени седяха в каруцата.
Вече можех с просто око да огледам английския кон на Жълтоликия. Тогава той се обърна и видя, че приближаваме. Сигурно бяхме на около километър от тях. Забелязах, че той спря коня си. Хамд ал Амасат направи същото. В продължение на няколко секунди гледаха към нас, а после препуснаха в галоп в различни посоки, като изоставиха каруцата. Искаха да ни разделят. Жълтоликия продължи направо, а другият препусна наляво.
Бях се опасявал, че като ни видят, от ярост ще застрелят зетя и жените. Това, че не го направиха, беше голям късмет. Като се обърнах, установих, че другите са далеч назад, но гласа ми щяха да чуят. Сочейки наляво им извиках:
— Хванете онзи там! Това е Хамд ал Амасат. Ние двамата ще се заемем с Жълтоликия! После подканих скипетаря:
— По-бързо, по-бързо, Ранко!
Той пришпори златистия си кон и го удари с камшика. Това, но също и честолюбието на жребеца го накара да напрегне всичките си сили и той излетя пред моя кон. Но едва го бе забелязал, Рих от само себе си увеличи скоростта си и изпревари златистия. Рих не понасяше пред него да има друг кон.
Стигнахме до каруцата. До нея стоеше зетят. Той не знаеше какво да прави и не можеше да си обясни защо двамата конници изведнъж ги бяха напуснали.
— Това бяха убийци! — извиках му аз, профучавайки край него.
Не можех да видя какво впечатление му бяха направили тези думи, защото едва ги бях изрекъл, и вече бяхме далеч от него. Като се обърнах още веднъж, видях, че спътниците ми ме бяха разбрали и препускаха след Хамд ал Амасат. Пъстрите жребци бяха пред всички.
Само Галингре продължаваше да язди в първоначалната посока, за което не можехме да му се сърдим. Той искаше преди всичко да се убеди какво е състоянието на семейството му. Повече нямахме нужда от него.
Засега Жълтоликия запазваше преднината си. Не бяхме успели да се приближим до него, въпреки че Ранко непрекъснато смушкваше коня си.
— Ефенди, няма да го хванем! — извика ми той. — Английският му кон е по-добър от нашите.
— Охо! Гледай! Все още не знаеш на какво е способен враният ми жребец.
Изправих се в стремената. Не беше необходимо да правя нищо повече, защото все още нямаше смисъл да използвам «тайната». Но това единствено движение беше достатъчно. Рих забеляза, че искам да намаля товара му. Това засегна самолюбието му и той започна да прави още по-дълги скокове.
Имах чувството, че земята под нас изчезва. Но ако не си добър ездач, може да ти се завие свят. Ранко остана далеч зад мен, а аз все повече се приближавах към Жълтоликия. Първоначално беше на половин километър пред мен. Сега разстоянието се бе стопило наполовина, после останаха двеста метра… сто и петдесет… сто. Кара Нирван се огледа и нададе вик на ужас. Започна да налага коня си с приклада на пушката. Доброто животно правеше всичко, което беше по силите му. Протегнало глава напред, то летеше с големи скокове. От устата му капеше пяна, а кожата му заблестя от пот. Това не беше добър знак. На дълги разстояния английският чистокръвен кон не можеше да се мери с моя арабски жребец. По Рих не се забелязваше и следа от пяна или пот. Можех да препускам с него още четвърт час по този начин, без той да се изпоти или да започне да се пени. Но аз бях свикнал да щадя благородните животни.
Затова се замислих какво да правя. Да стрелям? Това беше най-бързо и сигурно. Мечкоубиецът ми можеше да стреля и на много по-дълго разстояние от това, на което се намираше Жълтоликия, а тъй като конят ми препускаше равномерно, нямаше да ми е трудно да сваля персиеца от седлото. Но не исках да го убивам. Или да стрелям по коня му? Тогава щеше да излети от седлото и да падне в ръцете ми. Жал ми беше обаче за хубавото, благородно животно. Не, имаше и друг начин да го хвана, без да убивам него или коня му. Нали ласото беше в мен. Размахах го.