Докато го въртях, чух Жълтоликия да надава пронизителен писък. Той вдигна коня си и направи голям скок. Беше преодолял една от онези цепнатини, за които ми беше говорил водачът. Няколко секунди по-късно над нея летеше и моят Рих. Беше широка около два метра и половина.
Жълтоликия отново се огледа. Бях се приближил към него. Тогава той се прицели с пушката си по мен. Наистина ли се беше научил да стреля като бедуините, обърнат назад в седлото? Не биваше да го чакам да стреля. За миг дръпнах петлетата на мечкоубиеца и двата изстрела изтрещяха един след друг. Не бях се целил, само исках да изплаша коня му и наистина постигнах целта си. Животното трепна, подскочи встрани и отново се стрелна напред с неравномерни скокове. Жълтоликия тъкмо щеше да натиска спусъка. Изстрелът му изтрещя, но не ме улучи. Метнах ремъка на пушката на рамо и навих ласото около лакътя и китката си, за да се разгъват след това последователно примките му. Трябваше да побързам, защото отпред се появяваше тъмната ивица на една гора. Ако Жълтоликия успееше да стигне до нея, беше спасен.
Той се опитваше да се задържи на седлото, когато конят му подскочи встрани и вече беше на път да успее. Сега беше моментът. Трябваше да използвам «тайната». Затова поставих ръката си между ушите на жребеца и извиках името му «Рих»! За миг конят застина във въздуха, после силно изцвили, след което не мога да опиша каква скорост развива такъв кон, когато се използва тайната му. Ако друг яздеше жребеца ми и не беше свикнал с животното, трябваше да затвори очи, за да не падне от седлото.
Жълтоликия беше на около шейсет метра пред мен. Станаха петдесет, трийсет, двайсет. Той чу тропота от копитата на коня ми близо зад себе си, обърна се и ужасен извика:
— Аллах да те изпрати в ада, кучи сине!
Извади пистолета си и стреля по мен, но не ме улучи. После удари с дръжката му коня си по главата, който, напъвайки последните си сили, летеше напред като бесен. Напразно! Бях на петнайсет метра зад него, на десет й накрая на шест.
— Внимавай, Жълтолики, сега ще те хвана! — извиках му аз. — Нито човек, нито дяволът могат да те спасят!
Той ми отговори с оглушителен вик, който беше почти като рев. Мислех, че го е направил от гняв, и хвърлих примката на ласото над главата му. Но тогава видях, че искаше да отклони коня си встрани. Обаче не успя. Животното беше във вихъра си и от ударите по главата беше като полудяло. Чу се втори вик, какъвто човек издава само в голяма опасност или от ужас! Това не беше гняв, а смъртен страх!
Отклоних коня си леко встрани, за да мога да виждам Жълтоликия, който беше точно пред мен, като минавам покрай него. О, небеса! Напречно на посоката, в която препускахме, се простираше дълга, широка и тъмна ивица, на не повече от 30 метра от нас — цепнатина, дълбока и широка цепнатина, чийто отсрещен бряг беше с около метър по-висок от отсамния! Може би щях все пак да успея да отклоня коня си, но при невероятната скорост, с която летеше, това беше много съмнително. Така че напред! Това беше единствената възможност.
Свалих ръцете си с ласото, вдигнах високо главата на коня, отново сложих лявата си ръка между ушите му и извиках, не, по-скоро изревах: «Рих, иа Рих, иа Рих ет таиб, нат, нат, нат!» (Рих, мой Рих, мой добър Рих, скачай, скачай, скачай!)
Жребецът знаеше, че «нат» означава «скачай», беше дресиран. Отвори уста, изпръхтя, което беше израз на въодушевлението му, стисна със зъби металния мундщук на юздата и излетя в широка дъга край Жълтоликия към цепнатината.
Двамата с персиеца нямахме време да се наблюдаваме един друг. Всеки от нас беше зает с коня си и със себе си. Но като прелетях край него, той изруга. Бяхме до цепнатината. Стиснах юздата и легнах върху шията на коня.
— Рих, халак, али, али! (Рих, сега високо, високо!) — извиках аз. Погледът ми беше зорко насочен към отсрещния бряг на скалата. Не виждах колко е широка цепнатината. Гледах само отсрещната точка, до която трябваше да се добера и която беше с един метър по-висока от отсамния край.
Храброто, несравнимо животно скочи и излетя нависоко. За по-малко от миг бях над страшната бездна. Отпуснах юздите и се облегнах назад, колкото и опасно и глупаво да изглеждаше това. Трябваше да го направя, за да отнема от тежестта върху предните крака на коня и за да не ме хвърли. Ако не се бях наклонил назад, с мен щеше да е свършено, защото въпреки несравнимостта на жребеца и въпреки силата, с която той прелетя над пропастта, скокът не беше съвсем успешен. Рих докосна скалата само с предните си крака.