— Тогава да започнем с Оско.
— Дъщеря му е омъжена за сина на баснословно богат търговец в Стамбул. Той се връща там и всичките му потребности ще бъдат задоволени. Впрочем знам, че преди да тръгнем от Едирне, беше снабден от зет си с всичко необходимо за пътуването. Оско няма нужда от пари. Той е черногорец. На паричен подарък ще погледне като на милостиня и ще се почувства обиден.
— Какво е положението при Халеф?
— Той е беден. Младата му жена е внучка на един арабски шейх, който обаче никога не е бил богат.
— Значи мислите, че бих могъл да го зарадвам с пари!
— Да. Но ако не му ги предложите като благодеяние, а като знак на почтителност към «най-прекрасната от всички дъщери и дъщери». Така той ще се върне в родината си горд и ще ви споменава с добро.
— А Омар?
— Той е още по-беден. И той като баща си Садек беше водач през соленото езеро Шот ал Джерид, занятие, което изисква безразсъдна смелост, както самият аз се убедих. Баща му беше убит от Хамд ал Амасат, като ни водеше през Шот ал Джерид, и Омар напусна родината си без абсолютно никакви средства, за да търси убиеца и да му отмъсти. Представете си само, той пътува от Южен Тунис, през Сахара, Египет и така нататък до Константинопол, а после с нас и дотук без пари, което е истинско изкуство. Като си отмъсти и трябва да се раздели с мен, той остава без средства, безпомощен в чужбина и не знам как ще стигне до далечната си родина. Наистина мога да му дам необходимите средства, за да утолява глада си, но… хм!
Нарочно бях представил положението на Омар в по-неблагоприятна светлина, отколкото беше в действителност. Богатият французин можеше да бръкне малко по-надълбоко в кесията си за бедния арабин. Той веднага отвърна:
— Голямо удоволствие ще бъде за мен да се погрижа за Омар. Нищо ли не бива да предлагам на Оско?
— Пари — не. Но някакъв малък спомен черногорецът ще приеме.
— Добре! Значи не смятате за обида да предложа някой скъпоценен предмет за спомен?
— Разбира се, че не.
— Е, надявам се тогава, че няма да ми се разсърдите, ако настоятелно ви помоля да си спомняте за мен понякога, като гледате този малък печат. Досега съм го носил само като украшение и името ми още не е гравирано върху него, така че можете да дадете да гравират вашето. Жълтоликия ми беше взел и часовника, но благодарение на вас си го получих обратно. Като откача една малка висулка от верижката му за вас, надявам се, няма да сметнете това за подарък, от чиято стойност ще се почувствате обиден.
Казвайки това, търговецът откопча от верижката на часовника малкото печатче й ми го подаде. Това той наричаше скромен подарък. Всъщност не беше чак толкова скромен. Висулката представляваше малка осмоъгълна пирамида от красив топаз, сложен във фина златна обковка, със сапфирено топче на върха — подарък за неколкостотин марки. Не можех да откажа и той искрено се зарадва, като се съгласих да го взема.
После отново се присъединихме към другите. Линдси оживено разговаряше с дамите. Радваше се, че може да общува с тях на френски и отново да пораздвижи езика си, което досега сред турците и албанците не беше възможно поради недостатъчните му познания.
Сър Дейвид им описваше мъчителния път оттук до Ругова, като ги уверяваше, че оттам нататък пътят за Юскюб от село на село става все по-лош. Разправяше им на какви лишения и неприятности биха се изложили, ако продължават да пътуват така бавно с волската каруца, и накрая ги помоли все пак да се върнат в Скутари и да тръгнат с него за Антивари, където френският параход сигурно все още е на котва и по море и много по-приятно ще ги откара до Салоники, откъдето биха могли да заминат за Юскюб с влака. Като ме попитаха какво ще ги посъветвам, за голямо съжаление трябваше да ги разубедя, защото железопътната линия все още не беше напълно готова. Това ядоса Линдси. Разбира се, англичанинът имаше достатъчно време и пари да Закара едно чуждо семейство до Салоники, та дори и по-далеч. В това отношение беше истински англичанин, който гледа на земното кълбо като на своя собственост и обича да се перчи с щедростта си.
Най-сетне стигнахме до Невера хан. Дамите слязоха, а ние отидохме в стаята. Там Халеф беше си поиграл на господар, както ме увери първият ми поглед. Най-отзад до масата седеше ханджията с хората си. Те бяха много повече, отколкото бяхме видели в началото. Бяха дошли още няколко мъже, които, изглежда, бяха ратаите. На предната маса седяха двамата колари. От лицата на всички се виждаше, че бяха заставени да застанат така от дребосъка. Бяха негови пленници.