Не го питах как го беше направил. Познат ми беше начинът му на действие. Той крачеше гордо напред-назад, а Оско и Омар пазеха коларите. Готовите му за стрелба пистолети бяха пред него. В тях се криеше властта, която упражняваше.
До стената върху глинения под лежеше Хамд ал Амасат, все още здраво вързан. Гледаше ни предизвикателно и упорито. Коларите трябваше да направят място на жените. Всички седнаха, където намериха място. Само ние двамата с Халеф останахме прави.
— Арменецът позна ли те? — попитах аз тихо Халеф.
— Едва ли! Поне не съм забелязал или той нарочно се преструва.
— Ти нищо ли не му каза?
— Нито дума, сихди. Изобщо не съм говорил с него. Но пък затова хубаво си поговорих с ханджията Драгойло. Не искаше да се подчини, докато не размахах пистолета под носа му.
— Защо?
— Нали трябваше да арестувам всички!
— Не съм ти заповядвал подобно нещо.
— Което не беше и необходимо. Знам какво да правя и без да ми заповядват. Ако бях оставил Драгойло спокойно да се разхожда наоколо с ратаите си, можеше да му дойде наум да освободи Хамд ал Амасат.
В това отношение, разбира се, Халеф имаше право.
— Каза ли на гостилничаря, че Жълтоликия е мъртъв?
— Не. Тъй като доведохме вързан само Хамд ал Амасат, Драгойло сигурно се сеща какво е станало.
Не вярвах, че хаджията е премълчал това, защото той се възползваше от всяка възможност да разказва за големи подвизи.
Тъй като всички гледаха към мен, заповядах на Халеф да свали ласото от пленника и само да върже ръцете на гърба му, за да може да седне. Той го изпълни. Вместо да ми бъде благодарен за облекчението или поне да седи спокойно, Хамд ал Амасат се нахвърли върху мен:
— Защо ме връзвате? Настоявам да ме освободите!
— Почакай още малко! — казах му аз. — И не говори с такъв тон, иначе камшикът ще те накара да се държиш по-почтително! С крадците, измамниците и убийците не се постъпва както с честните хора.
— Аз не съм крадец.
— Не си ли? И въпреки това доведе господаря си при Жълтоликия, който трябваше да му ограби всичко?
— Не познавам никакъв Жълтолик!
— Не лъжи! Не на нас тези номера. Не можеш да отречеш, че те познават в Каранирван хан.
— Бил съм там само един-единствен път, като придружавах Галингре.
— После си се върнал в Скутари и си излъгал близките на господаря си, че е дал някакви заповеди, за които той самият нищо не знае! Впрочем ти си се уговарял с другите подчинени на Жълтоликия в Каранирван хан.
— Не е вярно!
— Нямаш ли брат?
— Не.
— И не познаваш човек на име Баруд ал Амасат?
— Не.
— Както и сина му, който се казва Али Манах Бен Баруд ал Амасат?
— Също не.
— И все пак си писал на този Баруд!
— Докажи го!
— Тогава сигурно не знаеш нищо за бележката, чието съдържание гласи: «Ин пипех веете ла Каранирван хан али са панаир Мелникде»?
По лицето на арменеца се изписа ужас и той каза по-малко троснато:
— Говориш за неща, които са ми напълно непознати. Не съм виновен в нищо и ще докажа невинността си. Затова искам да бъда освободен!
— Защо избяга, като ни видяхте да идваме?
— Защото другият побягна.
— Ах, така ли! Познаваше ли го?
— Разбира се! Бил съм при него с Галингре. Кара Нирван беше гостилничар на хана край Ругова.
— И въпреки това ти одобри поведението му, когато той се представи за друг човек, за да отведе тези хора при цепнатината.
Хамд ал Амасат мълчеше.
— Ти нагло и дръзко ме предизвика да те пленя. Лошо си изпати от тази подигравка. Яздих по-добре, отколкото ти предполагаше, че мога, а после ще ти докажа, че и преди си имал случай да се убедиш, че съм добър ездач.
— Не те познавам.
По лицето му се виждаше, че човекът казваше истината. Възможно беше след онази страшна случка при Шот ал Джерид да е преживял толкова много неща, че да не си спомня вече за нас. Но все пак хора, срещнати при такива обстоятелства, човек запазва в съзнанието си за цял живот.
— — Познаваш не само мен, но и още някои от нас — отвърнах му аз. — Явно в последно време си извършил толкова престъпления, че ти е невъзможно да си спомниш за всичките. Но за това ще говорим по-късно! Първо искам да ти кажа, че е добре за теб, че нямаш брат и племенник, защото иначе щеше да научиш тъжната вест, че Баруд ал Амасат и синът му са мъртви.
Арменецът направи движение, сякаш щеше да скочи. Но аз продължих:
— — Али Манах беше застрелян в Едирне. Не знаеше ли?
— Не ме засяга.
— Я виж онзи мъж, който седи на ъгъла на масата! Казва се Оско и хвърли Баруд ал Амасат от Дяволската скала, защото Баруд беше отвлякъл дъщеря му Зеница. И за това ли не знаеш нищо?