Той стисна здраво зъби и мълча известно време. Лицето му беше станало тъмночервено. После гневно ми извика:
— Защо ми разправяш неща, които не ме засягат! Ако искаш да ми говориш, говори за мен! Кажи ми причините, поради които се отнасяш с мен като крадец и убиец!
— Добре, да говорим за теб. Да оставим настрана това, че Галингре трябваше да бъде убит в шахтата край Ругова, също и това, че искахте да убиете близките му тук. Ще говорим само за убийствата, които наистина си извършил.
— Ти сигурно си луд. Само от умопомрачение може да ти се привиждат такива глупости.
— Внимавай! Ако изречеш още една такава обида, ще опиташ камшика! Да си научил случайно от мосю Галингре, че той има брат, който е бил убит в Алжир, в Блида?
— Да. Разказвал ми е.
— А че синът на убития е изчезнал по загадъчен начин?
— И това ми каза.
— Да си познавал този брат или сина му Пол?
При този въпрос арменецът пребледня.
— Как бих могъл да го познавам — отговори той, — като не съм бил в Блида! Не познавам нито Алжир, нито другите страни в Северна Африка. Аз съм арменец и съм напускал родината си само като ходих до Стамбул и дотук.
— Арменец ли си? Странно! Този, който е убил Галингре, е бил тъкмо арменец!
— Това не ме засяга. Има стотици хиляди арменци.
— Да, така е, но много от тях отричат произхода си. Познавам например един, който веднъж се представи за член на племето уеляд ха-малек.
Той захапа долната си устна. От очите му ме стрелна такъв поглед, сякаш искаше да ме прониже. Изглежда, предчувстваше, че миналото му ми е много по-добре известно, отколкото той предполагаше. Той видимо се замисли над това къде може да ме е срещал, но, изглежда, не можеше да се сети, защото гневно извика:
— Говори за събития и хора, които са ми познати! Племето на уеляд хамалек ми е напълно неизвестно. Не мога също да имам и брат, който се казва Баруд ал Амасат, защото моето име е Хамд ен Насър.
— Не е ли Хамд ал Амасат?
— Не.
— Значи се казваш Хамд ен Насър. Спомням си един човек, който се наричаше Абу ен Насър. Не познаваш ли случайно този мъж?
Той отвори уста и изплашено се втренчи в мен.
— Отговаряй!
Но мъжът не отговаряше. Бялото на очите му почервеня, а вените на челото му изпъкнаха. Той запреглъща, но не можеше да изрече нито дума. Аз продължих:
— Този Абу ен Насър се наричаше «баща на сабята», защото беше направил услуга на векила на оазиса Кбили, за която се е изисквало смелост. Спомни си!
Чертите на лицето му като че ли се бяха вкаменили. Той изломоти няколко думи, които никой не разбра.
— Същият Абу ен Насър е убиецът на Галингре. Той е убил после и сина му в пустинята. След това той уби също и водача Садек при Шот ел Джерид. Натъкнах се на трупа на Пол Галингре и…
Тогава той ме прекъсна. Нададе пронизителен, див вик и скочи, въпреки че ръцете му бяха вързани, и застана прав.
— Скут, улд ел бера! (Млъкни, кучи сине!) — изръмжа ми той, и то на арабски диалект от онази област, където се бяхме срещнали по онова време. — Сега знам кой си! Познавам те! Ти си онзи вонящ немец, който ме следеше до Кбили! Нека са проклети дедите и прадедите ти, а децата ти и децата на твоите деца да страдат от всички болести на тялото и душата! Нека всеки нов час им носи ново нещастие и…
— А този миг ще донесе на теб камшик! — прекъсна го Халеф, като скочи към него и го удари с всичка сила. — Сигурно си познал и мен, син на кучка и внук на гниеща хиена? Аз съм Хаджи Халеф Омар, който беше с Кара Бен Немзи ефенди, когато те срещна!
Хамд ал Амасат не помръдна. Приемаше ударите, без да мърда от мястото си. Гледаше втренчено дребосъка и, изглежда, изобщо не усещаше ударите.
— А мен не ме ли познаваш? — попита Омар на свой ред, като бавно се приближи и избута Халеф настрана. — Аз съм Омар, синът на Садек, на мъжа, когото ти уби в Шот ел Джервд, така че той сега лежи погребан под солта, в движещите се пясъци, и никой не може да посети това място, за да се помоли на Аллах и Пророка. Преследвам те от Кбили насам. Аллах не пожела да те открия веднага. Искал е да ти даде време за разкаяние. Но понеже ти прекали, той най-сетне те предаде в ръцете ми. Приготви се! Часът за отмъщение настъпи! Вече няма да можеш да ми избягаш, а под краката ти се отваря джехената, за да посрещне душата ти, която е прокълната и низвергната за вечни времена!
Каква разлика имаше между двамата! Омар стоеше спокойно, гордо изправен. По лицето му нямаше и следа от страстна омраза или жажда за мъст. От него лъхаше само студена и мрачна решителност. Хамд ал Амасат трепереше, не от страх, а от яд. Чертите на лицето му се разкривиха в грозна гримаса. Гърдите му се тресяха от учестеното дишане.