— Я мляики, я шиятън лаиш ана язир! (О, ангели, о, дяволи, защо съм вързан!) — съскаше той. — Ако ръцете ми бяха свободни, щях да ви удуша всичките… всички!
— Желанието ти ще бъде изпълнено — отвърна Омар. — Ти сам изрече присъдата си. Ще бъдеш удушен без милост и снизхождение. Ефенди, искаш ли да говориш още с него?
— Не — отвърнах аз. — Той не излъга. Свърших с него.
— Тогава искам да ми го предоставиш!
— Други също имат претенции към него.
— Моето право е най-голямо и най-отдавна. Кой ще се осмели да ми го отнеме?
Омар се огледа. Никой не отговори. Какво можех да направя? Знаех, че нито молбата, нито заплахата щяха да бъдат взети под внимание.
Все пак го попитах:
— Като страхливец ли ще го убиеш? Като…
— Не, не! — прекъсна ме той. — Оско също не уби брат му, а го победи в честен двубой. Ще направя същото. Аз не съм палач. Развържете убиеца на моя баща! Оставям оръжията си. Той искаше да ме удуши. Е, нека сега дойде! Ако успее да ме убие, пуснете го на свобода и нека върви накъдето пожелае.
Значи двубой. Моите възгледи за двубоя, които го отричат, тук не интересуваха никого. Но щом високопоставените представители на цивилизацията посягаха един друг на живота си за някоя прибързано изречена дума и смятаха за безчестие уреждането на въпроса по друг начин, можех ли да порицавам един обикновен арабин за това, че търси удовлетворение за смъртта на баща си? Не казах нищо и се отдръпнах назад.
— Да, развържете ме! — извика Хамд ал Амасат. — Ще удуша този подлец, така че душата му да не може да излезе от тялото и да иде в ада!
Омар остави оръжията си и застана в средата на стаята. Всички станаха от местата си по масите и се оттеглиха по ъглите. Дамите Галингре изчезнаха. Аз застанах до вратата, за да попреча на Хамд ал Амасат да избяга, в случай че иска да се измъкне от двубоя с бягство. Но, изглежда, той нямаше такова намерение. Той направо се задъхваше от желание да бъде освободен и да се нахвърли върху противника си. Халеф развърза ръцете му. Двамата пристъпиха един срещу друг, измервайки се взаимно с поглед.
Никой не проронваше нито дума. Хамд ал Амасат беше по-висок и жилав от Омар. Той обаче притежаваше повече гъвкавост, а спокойствието, което беше запазил, ни караше да се надяваме, че той ще бъде победителят. Наранявания нямаше да има, защото щяха да се борят само с ръце.
— Ела насам! — извика Хамд ал Амасат й заплашително протегна юмруци, вместо, както бяхме помислили, да се нахвърли върху Омар.
Спокойствието на арабина, изглежда, направи впечатление на арменеца. Изненадващо беше също, че у сина на Садек не се забелязваше ни най-малка възбуда. Той имаше изражение и поведение на човек, който е абсолютно сигурен, че той ще бъде победителят.
— Ела ти, ако имаш смелост! — отговори Омар. — Но преди това погледни навън! Там, над гората, изгрява слънцето. Виж го още веднъж, защото няма да го видиш никога вече, а ще потънеш в нощ и тъмнина! Ето тук е вратът ми, за да ме удушиш. Няма да ти преча да обвиеш ръцете си около него.
Странно беше. Какви намерения имаше? Той направи две крачки към противника си, вдигна брадичката си нагоре, така че беше съвсем лесно да бъде хванат вратът му, и скръсти ръце на гърба си. Хамд ал Амасат не изпусна този прекрасен случай. Той скочи към Омар и го сграбчи с две ръце за врата.
Но едва бе направил това, Омар протегна напред двете си ръце и хвана врага за главата, така че четирите пръста на всяка от ръцете му притискаха назад ушите, а палците — очите.
— Кучи син, в ръцете си ми! — скърцаше със зъби Хамд ал Амасат с дяволска радост. — Свършено е с теб!
Той стискаше шията на Омар така здраво, че лицето му стана моравочервено. Но аз разбрах какво възнамеряваше да прави арабинът. Той не отговаряше. Леко движение на палците му, после силен натиск и Хамд ал Амасат нададе рев като ранена пантера и пусна шията на противника си, защото Омар беше извадил и двете му очи.
Раненият вдигна ръце към очите си. С него беше свършено, защото сега Омар спокойно можеше да го удуши. Това, което щеше да последва, беше прекалено ужасно. Обърнах се и излязох през вратата. Душата ми се бунтуваше срещу случилото се. Ослепяването, а след това и удушването на противника ми се струваха направо животински. Но можех ли да изпитвам състрадание към човек като Хамд ал Амасат, който се бе държал по-лошо от животно?
Вън слънцето ярко грееше на небето. Мислех за стиховете на родния поет: