«Слънцето изплува пак на своя облак, но ме заслепява глупостта човешка, няма ли да се отдръпне то от този остров, тънещ във разруха стара, вековечна.»
В стаята беше настъпила тишина. Не се чуваха повече викове. Беше ли мъртъв Хамд ал Амасат? Вратата се отвори и Омар излезе. Ножът и пистолетите отново бяха в пояса му. Значи борбата беше свършила.
— Приключи ли? — попитах аз настръхнал.
— Да, отмъщението е извършено и душата на баща ми ще гледа доволна отгоре — отвърна тържествено Омар Бен Садек. — Сега мога да отрежа брадата си и да ида да се помоля в джамията, защото обетът, който дадох на соленото езеро, е изпълнен.
— Тогава изнесете трупа! Не искам да го виждам.
— Не е необходимо да изнасяме този труп. Той може да отиде където поиска.
— Какво? Арменецът не е ли мъртъв? Жив ли е?
— Да, сихди. Спомних си, че се отвращаваш от убиването на хора, и ослепих Хамд ал Амасат. Щом той застана пред мен безпомощен, не можах да си наложа да го убия. Нека носи бавно тъмния си живот към гроба. Той изгуби светлината на очите си и вече няма да може да навреди на никого. Така още веднъж ще има време да си припомни деянията си и да се разкае. Правилно ли съм постъпил?
Какво можех да му отговоря? Спомних си, че дори високопоставените християнски проповедници са поставяли условието извършителите на тежки престъпления да бъдат ослепявани, защото така, без да бъдат убивани, те стават безопасни за човешкото общество. Кимнах безмълвно и се върнах в стаята.
Зад вратата се сблъсках с Драгойло, който извеждаше Хамд ал Амасат, за да охлади очите му с вода от кладенеца.
— Свърши се, сихди — извика ми Халеф, — и ние сме съгласни десетократният убиец да бъде оставен жив. За него животът ще бъде по-лош от смъртта. А какво ще правим с обитателите на Невера хан? Те бяха в съюз с Жълтоликия.
— Оставете ги! Те не ни засягат. Вече се случиха прекалено много неща. Тръпки ме побиват от това място. Да побързаме да го напуснем!
— Имаш право, сихди. Аз също нямам желание да оставам повече тук. Конете ни са вън. Да заминаваме!
Но толкова бързо не ставаше. Галингре не продължи с нас. Върна се обратно. Същото направи и Ранко, който искаше да придружи каруцата до Ругова. Имаше много неща за обсъждане. А след това никой не искаше да бъде пръв при сбогуването.
Междувременно отидох до кладенеца. Струваше ми се нечовешко да оставям Хамд ал Амасат в неопитните ръце на ханджията. Но едва раненият беше чул гласа ми, и започна да бълва проклятия и ругатни, които ме накараха незабавно да се върна. Разходих се известно време в утринната тишина. Все още наоколо не се чуваха никакви птици или някакъв друг шум. Мястото беше подходящо за самовглъбяване. Но колкото по-дълбоко прониква погледът навътре, толкова повече човек разбира, че човешкото същество не е нищо повече от чуплив съд, пълен със слабости, грешки и… високомерие!
Като се върнах, семейство Галингре и Ранко се сбогуваха с мен. Щом каруцата тръгна, останахме да гледаме след нея, докато изчезна на изток После и ние яхнахме конете. Не се показваше нито Драгоило, нито някой от хората му. Щастливи бяха, че си заминаваме, и избягваха сбогуването, защото то щеше да бъде най-малкото радостно.
Така напуснахме тихо мястото, където се беше случило последното събитие от нашето дълго, дълго пътуване. След около четвърт час голата равнина свърши и гората отново ни обгърна със зелените си ръце. Халеф, Омар и Оско правеха щастливи, доволни физиономии. Хаджията често ме поглеждаше изпод вежди, сякаш искаше да ми съобщи нещо радостно. Оско беше разтворил широко обшитото си със сребро елече, което не беше обичайно за него. Скоро разбрах каква беше причината. Искаше да забележим дебелата златна верижка, която висеше на жилетката му. Значи беше получил часовника на Галингре като подарък. Щом той улови погледа, който бях хвърлил към верижката, изрази радостта си, че е получил такъв скъп спомен. Това отвори най-сетне устата и на дребосъка.
— Да, сихди — каза той, — изглежда, французинът е много богат, защото ни подари книжа, върху които има гербове и цифри. Сигурно имаше предвид банкноти.
— Какви са тези хартии? — пошегувах се аз. — Сигурно сметки, които трябва да платите вместо него?
— Какво говориш! Да остави на нас да плащаме дълговете му! Такъв човек едва ли дължи някому нещо. Не, това, което получихме, са бележки за пари, каквито в Европа се използват вместо злато и сребро. Имам много такива бележки. Даде ми ги за Ханех, най-хубавата и добрата от всички жени и дъщери.
— И ти си взел…
— Разбира се!
— Не си постъпил много умно, Халеф. В страната на шаммарите и хадедихните не можеш да ги размениш за злато или сребро. Трябва да го направиш в Скутари.