На следващата вечер спряхме за почивка в една равнина, която приличаше на цветна ливада. Линдси много искаше да запали огън, но аз не се съгласих. Лагерувахме на тъмно. Към полунощ чух бърз конски тропот, но не можех да забележа ездачите. Съдейки по звука, те яздеха на изток, тоест в посоката, в която търсехме хадедихните. Ако бяхме запалили огън, тези хора щяха да ни видят и да дойдат при нас.
На зазоряване потеглихме. След като бяхме яздили около един час, съзряхме две групи конници, които идваха от изток. Първата, състояща се от около шест-осем души, се придържаше на север, значи скоро щеше да изчезне от погледа ни. Втората се състоеше само от двама мъже, които яздеха срещу нас. Убеден бях, че тези две групи са били заедно и са се разделили едва преди няколко минути.
Първоначално не можехме да видим ясно нищо, защото хората бяха все още много далеч, но те бързо се приближаваха към нас и тогава установихме, че единият яздеше бял, а другият — черен кон. Те също ни забелязаха, но не промениха посоката си, размахаха ръце, за да ни дадат някакъв знак, и нададоха радостни викове, които от далечината долавяхме като: «Наджах, наджах, нефад!» Ако правилно чувах, тогава тези думи не означаваха нищо друго освен: «Успяхме, успяхме!» Изглежда, ни смятаха за познати.
После обаче явно бяха видели по-добре сивата карирана фигура на англичанина, защото се стъписаха, но все пак продължиха да вървят към нас. Вече бяха на около двеста конски дължини разстояние. Тогава не можах да потисна своя вик на учудване. Познах двата коня. Англичанинът също, защото веднага каза:
— По дяволите, това е нашият Рих! Хадедихни ли са тези хора?
— Не, конекрадци — отвърнах аз тихо. — Не ги плашете! Явно това са абу-ферхан, които вчера вечерта минаха край нас. Откраднали са най-хубавите коне на хадедихните. Спрете и слезте от седлото, сър Дейвид! Трябва да вземем конете. Стойте тук, докато се върна!
Накарахме камилите си да коленичат и слязохме. Мечкоубиеца и карабината оставих да висят на седлото и тръгнах към двамата конници с празни ръце. Те също бяха спрели. Погледнах назад и видях, че Линдси държи пушката в ръце. Като стигнах на около шейсет крачки от тях, ездачът на врания жребец ми извика:
— Стой, спри! Кой си ти?
— Аз съм притежателят на жребеца, върху който седиш. Слизай!
— Аллах да те изгори — отвърна той. — Ти с ума си ли си? Конят е мой!
— Това веднага ще се разбере.
Отметнах бурнуса си, така че жребецът добре да ме види, и му извиках:
— Рих, Рих, ет тайиб, таал, таа лахаун! (Рих, мой скъпи Рих, ела, ела при мен!)
Прекрасният кон дълго не ме беше виждал, но веднага ме позна. Направи страшен скок във въздуха с четирите си крака, после още един, след това настрани и. ездачът се озова в тревата. В следващия миг жребецът високо изцвили и се озова до мен. По-рано той обичаше да ме гали, като търкаше в мен главата си или ме ближеше. Но сега вярното животно беше в такъв възторг, че не се задоволи само с това. То налапа рамото ми и радостно изпръхтя, което, изразено с човешки думи, би означавало: «О, скъпи, скъпи господарю, бих могъл да умра от радост, че отново си при мен.»
Но нямаше време за нежности. Хвърленият ездач дотича. В ръката си държеше нож. Другият също подкара коня си към мен. Бързо скочих и се метнах на седлото. Извадих револвера, насочих го към първия нападател и му заповядах:
— Не мърдай, иначе ще те застрелям!
Той се подчини.
— Слизай от коня! — заповядах аз на другия. — В противен случай ще те сваля оттам с куршум!
Той спря белия кон и тъй като не смееше да се приближи, гневно ми извика:
— Кучи син, как смееш да ни заповядваш! Тези коне са наши и аз…
— Млъкни! — прекъснах го аз. — Аз съм Кара Бен Немзи, приятел на хадедихните, а този вран жребец е мой.