— Защо да не им поговоря, сихди? — попита той.
— Защото няма смисъл. Ако тръгнем, без да кажем нито дума, ще ги е страх много повече, отколкото, ако им държим големи речи.
— Ах, така ли? Тръгваме ли?
— И няма да се връщаме.
— Аллах! Това е страхотно! Защо да не си направя удоволствието да им кажа за какви ги смятам?
— Те вече го знаят.
— Ще останат тук да умрат от глад ли? Те няма да могат да се освободят сами. Освен това ти обеща на Юнак да го развържеш! Няма ли да удържиш на думата си?
— Напротив! Не се тревожи! Въглищарят знае много добре къде се намират и скоро ще се помъчи да ги избави от това положение.
— При него ли ще идем?
— Да. Хайде идвай!
— Само още миг, сихди! Нека поне една дума да им кажа, иначе ще умра.
Той бързо се върна при пленниците, а аз го последвах, за да му попреча да прави глупости. Той застана пред тях, изпъчи гърди и каза:
— От името на ефендито и от мое име ви предупреждавам, че преди да ви хванем и вържем, заровихме под тези дървета три оки барут. Сложили сме и фитил и като решим по-късно, ще го запалим отдалеч, без вие да можете да ни видите. Тогава парчетата ви ще се разлетят на всички страни и никой няма да е по-щастлив от мен, прочутия Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!
След като от тези думи му олекна на душата, той се върна и попита:
— Не беше ли хубаво, сихди? Какъв страх ще ги гони сега тези чудовища, като мислят, че седят върху барутна мина, която всеки момент може да избухне.
— Опитът ти да изплашиш тези мъже не беше особено умен. Нека вярват или не, че си им казал истината, но неизвестността, в която се намират, е вече достатъчно наказание за тях.
— Убеден съм, че ще повярват.
— Ако искахме да убиваме хората на Жълтоликия, можехме да минем по-евтино, отколкото с прахосването на такова количество барут, каквото по тези места трудно може да се намери. За съжаление са, ако повярват, че носим със себе си три оки барут.
Слязохме долу при Омар, който пазеше конете. Свалих седлото и юздите от жребеца на конакчията, хвърлих ги на земята и подгоних животното в посоката, от която бяхме дошли. Нямах намерение да вземам този кон. Трябваше да го оставя да се оправя сам, но беше по-добре, ако по него няма нищо. Иначе юздите му или някое от стремената можеха да станат причина да се заплете в гората и да умре.
Яхнахме нашите коне и скоро стигнахме до мястото, където лежеше Манах ал Барша. Размазаното му тяло представляваше ужасяваща гледка. Не слязохме от седлата, защото нямаше смисъл да оглеждаме трупа. Конете ни и бездруго нямаше да искат да се приближат.
— Каква сурова присъда — каза Халеф, извръщайки лице встрани. — Ръката на Аллах достига всички безбожници, някои по-рано, други по-късно, но те не искат да влязат в правия път. Да се махаме от това ужасно място!
Той бързо подкара коня си напред, а ние мълчаливо го последвахме.
Скалните стени на клисурата ставаха все по-високи и силно се сближаваха като в началото. В това имаше нещо неописуемо потискащо. Тази каменна грамада с право носеше името Дяволска скала.
След като бяхме яздили около четвърт час, клисурата се отваряше към една кръгла, широка долина, при вида на която неволно спрях жребеца си. Тя приличаше на дълбока паница, по чийто диаметър можеше да се мине за около един час. Но каква беше гледката вътре!
Скалистите й стени се издигаха почти отвесно нагоре. Там, където някакви растения бяха успели да пуснат корени, имаше вековни, тъмни иглолистни гори, на чийто мрак ярко контрастираше зеленината на огромни широколистни масиви. На юг и запад, изглежда, долината имаше доста по-широк изход. Дъното й почти изцяло беше покрито със скални отломъци, размерите на които бяха от многоетажен палат до камъни, големи колкото юмрук. Над тези скали се ширеше блестяща покривка от всякакви виещи се растения, а празното пространство между тях се заемаше от пищни храсти, така че преминаването през това място изглеждаше немислимо.
Дали скалите не са били разтърсени от някое земетресение, или тук е имало подземно езеро, чийто каменен свод изведнъж се е пръснал? Долината изглеждаше така, сякаш някога я е покривал купол, който дяволът е разбил с юмрук.
От мястото, където бяхме спрели, надясно покрай склона на долината имаше следи. Тръгнахме по тях. Това беше посоката, за която бе говорил Юнак. Напразно дълго се взирах да видя въглищарски клади, каквито той казваше, че имало тук. Най-сетне на светлината на слънцето забелязах, че въздухът над храстите трепка. Това беше белег, че наблизо има огньове, от които не се вдига дим.