— Така! — изръмжа въглищарят. — Тази вечер ще бъде задържан. Ако тръгнеш оттук още днес, ще пристигнеш в Ругова рано, защото познаваш пътищата. Караулът е толкова усамотен, че дори и през деня можете веднага да потеглите с ингилиза, без някой да ви види, тогава още вечерта би могъл да пристигне при мен. А я кажи, той умее ли да се разбира с другите?
— За съжаление не. Затова води преводач със себе си.
— Това е неприятно. Залавям се с тази работа без желание, но трябва да се подчиня на Жълтоликия. Щом ингилизинът не разбира нито турски, нито албански, вероятно ще ми създава големи неприятности. Надявам се, че Жълтоликия ще има това предвид, като определя възнаграждението, което ще получа.
— Ще останеш доволен. Знаеш, че нашият главатар не е стипца, защото на всеки трябва да се признават заслугите. Значи този въпрос е уреден. Утре сигурно ще пристигна тук, преди да се е стъмнило, и ще доведа не само ингилиза, но и преводача му. Няма да е трудно да го хванем, а в негово присъствие ще ти е по-лесно да се оправяш с пленника.
— Как трябва да наричам пленника? Как се казва?
— Не знам. Има някаква титла, която се изговаря като «сьор» или нещо такова, а и името му е чужда дума, която досега не съм чувал и не го разбирам. Нещо подобно е на Линзех. Запомни го!
Вече нямаше никакво съмнение, че това е англичанинът. Наистина ставаше дума за моя стар, добър, макар и малко странен приятел Дейвид Линдси. А с титлата се имаше предвид английската дума «сър».
Какво правеше англичанинът в Ругова? Какво го беше накарало да тръгне от Константинопол и да дойде толкова бързо в Албания? Не можех да разбера. След кратка пауза гражданинът продължи:
— След това, което чух от теб, нападението над немеца отдавна би трябвало да е извършено. Безпокои ме фактът, че аладжите и придружителите им все още не се връщат.
— Може алеманът да е тръгнал по-късно, отколкото е предполагал Юнак. Когато Юнак се е измъкнал от колибата си, чужденците още са спели. При напрежението през последната нощ нищо чудно, че са били уморени. Впрочем бях възложил на Джемал да се погрижи да не яздят прекалено бързо, така че това обяснява защо още не са пристигнали.
— Мен обаче това закъснение ме тревожи, Шарка. Предпочитам да отида до Дяволската скала, за да видя какво е положението.
— Не бива да го правиш. Би могъл всичко да развалиш и да пристигнеш там тъкмо в момента, в който чужденците се намират на въпросното място. Появата ти може да събуди подозрението им. Не, стой тук! Имаме още време. Няма никаква вероятност засадата да се провали.
— Добре, тогава ще потърпя. Междувременно би могъл да ми покажеш пещерата.
Двамата станаха от пейката. Тъй като предполагах, че тайният вход към пещерата е свързан по някакъв начин с кладата, до която се намирах, сметнах за благоразумно да се оттегля по най-бързия начин. Затова бавно се върнах до пътеката пълзешком, а после хукнах към мястото, където спътниците ми се бяха скрили в храстите.
Там веднага забелязах, че Оско го няма. Още преди да успея да попитам къде е, Халеф каза:
— Сихди, черногорецът не е тук, но скоро ще се върне.
— Къде отиде?
— Не знам. Щом ти тръгна, той бързо и припряно каза: «Изчезвам за малко, след половин час ще се върна.» И препусна, без да можем да му попречим.
— Накъде? В посоката, от която дойдохме ли?
— Да, сихди!
— Вече ми е ясно защо се е върнал. Има да отмъщава на Баруд ал Амасат, който отвлече дъщеря му. Макар враговете ни често да са били толкова близо пред нас, че да може да стреля по него, той все пак не го направи. Като завързвахме пленниците при скалата, той имаше възможност да си отмъсти. Но пак не го стори, понеже се е страхувал, че бих могъл да му попреча да извърши убийство. Продължи да язди с нас привидно доброволно, но сега се е върнал, за да изпълни тайното си намерение. Нямаше ме повече от четвърт час. През това време той е стигнал до Дяволската скала и вече е невъзможно да спася Баруд. Но все пак ще се опитам. Конят ми е бърз. След пет минути ще съм там. Крийте се тук, докато се върна.
Отново се метнах на седлото. За Рих беше достатъчна една думичка «кавам» (бързо)! Едва я бях изрекъл, и той полетя като стрела. За по-малко от минута стигнах до тясната клисура. Жребецът се стрелна между скалите като болт в стъкларска тръбичка. После още една минута и още една… след три минути видях проснатия труп на Манах ал Барша. Тъкмо конят летеше край него и навлизаше в неколкократно споменавания завой на клисурата, когато горе над мен се разнесе такъв страховит вик, че не само аз се стреснах, но и жребецът, както се носеше в галоп, се изправи на задните си крака и щеше да се преобърне, ако бързо не бях пренесъл тежестта на цялото си тяло напред. Задържах коня на задните му крака и погледнах нагоре.