— Джемал не ми каза. Може би, ако ти го попиташ, ще те осведоми.
— Поне ми кажи, къде ви остави?
— Че кой би могъл да каже това точно! Беше някакво дефиле. Но ние минахме през толкова много долини и клисури, че не можахме да ги преброим.
Шарка замислено ме гледаше в лицето. Глуповатият ми отговор явно не пасваше на представата, която си бе изградил за мен.
— Къде спахте през последната нощ? — продължи да пита той.
— При Юнак, твоя зет.
— При кого? — извика той трогнат. — Тогава сте двойно по-скъпи гости! Хареса ли ви Юнак?
— Толкова, колкото и жена му, твоята сестра.
— Много се радвам. Те са много мили хора, макар че са бедни. Сигурно добре са ви посрещнали?
— Да, никой нищо не ни направи.
Изглежда, той очакваше по-подробно описание. Последният ми отговор бе кратък и аз му обърнах гръб. Въпреки това той попита:
— А как стана така, че конакчията е трябвало да ви доведе тъкмо при мен?
— Той не трябваше, а искаше да го направи. Говореше за красива природа, за огромни скали и много други неща.
Тогава «алимът» тайно даде знак на въглищаря и попита:
— А не ви ли разказа за прочутата пещера, която се намира тук?
— Джемал дори ни караше да помолим Шарка да ни я покаже.
— Знаете ли какво се говори за нея и за това, че в нея има скъпоценни камъни?
— Всичко научихме.
— В такъв случай ще ви призная, че и аз дойдох тук заради тази прочута пещера. Шарка не обича да я показва, но го молих, докато накрая го склоних да ме разведе из нея. Мисля, че ще вземе и вас.
— Е — казах аз равнодушно, — струва ми се, че това, което разправят за пещерата, са приказки. Все ми е едно дали ще я видя или не.
— Изобщо не можеш да си представиш! — намеси се бързо «алимът» и започна дълго да изброява чудесата, които пещерата криела. Шарка потвърждаваше всичко толкова усърдно, та и глупак щеше да разбере, че най-съкровеното им желание е да ни покажат това прочуто място.
От последната засада се бяхме отървали, но от пещерата не биваше да се измъкнем. Въглищарят беше обяснил на другия по какъв начин трябва да бъдем убити в този случай.
Престорих се, че се оставям да ме убедят, и накрая заявих:
— Е, ако наистина е така, бих искал да разгледам пещерата. Кога ще ни я покажеш?
— Веднага щом пожелаеш.
— Добре, тогава ела!
Направих няколко крачки, но Шарка ме спря:
— Сам ли ще я разглеждаш?
— Да, моите спътници не се интересуват от нея.
— О, тъкмо те ще останат особено възхитени.
Тогава въглищарят ми разясни какъв грях ще сторя, ако не позволя на останалите да разгледат пещерата на чудесата. Естествено той искаше никой да не остава навън.
И този път се престорих, че се оставям да ме убедят, и позволих на останалите да ме придружат.
— Но пушките си не можете да вземете със себе си — каза Шарка.
— Защо?
— Защото ще ви пречат. Входът към пещерата не е много удобен.
За да се влезе вътре, трябва да се пълзи по земята.
— Добре, тогава ще оставим пушките си тук. Ще ги окачим на седлата.
— Ще трябва да оставите също и ножовете и пистолетите!
— Но това не е необходимо.
— Напротив! Когато човек лази по корем, пистолетът му лесно би могъл да гръмне, а също така може да се нарани и с ножа си, ако държи оръжията в пояса си!
— Имаш право. Ще оставим всичко при конете си!
Спътниците ми учудено ме погледнаха, но се подчиниха на знака, който им дадох. Незабелязано мушнах револверите си в джобовете на панталоните. Въглищарят хвърли триумфален поглед към «учения».
— Хайде елате! — подкани ни той. — Ще ви покажа входа.
Шарка се отправи към кладата, а ние го последвахме. Правилно бях предположил, че кладата е свързана с входа към пещерата. Тук Шарка се обърна към нас:
— Никой не би предположил, че това е входът към прочутата пещера. Но все пак е така. Внимавайте!
Кладата изглеждаше като всяка друга въглищарска клада: конус от дърва, затрупан с пласт пръст. Шарка се наведе и махна пръстта от едно място близо до земята. Показаха се няколко дъски, които той извади, и тогава видяхме толкова голям отвор, че през него би могъл да мине доста едър мъж.
— Това е входът — каза той. — Хайде да влезем вътре!
— Ти си водачът — казах аз. — Влизай пръв!
— Не — противопостави се той. — Най-отпред трябва да е най-важният от нас.
— Не съм аз. Най-изискан е този образован учен, който е следвал илми арс. На него се пада честта.
— Не, не! — извика изплашено мъжът. — Разбрах, че ти си много по-учен от мен. Освен това сте чужди по тези места, а законът на учтивостта ни задължава да предоставяме предимство на чужденците.