— Естествено, но ние също ще бъдем там. Минавали сме по този път, за да събираме дърва за кладата. От мястото, където той се отклонява към клисурата, враговете ни трябва да яздят половин час, но ще стигнат до стена от скали, които го преграждат, и в чието подножие се е образувало дълбоко езеро. Ще им се наложи да се върнат, което ще им отнеме още половин час, за да излязат от клисурата. Така ще имаме повече време, отколкото ни е необходимо, за да ги последваме и се скрием на подходящо място, откъдето да ги застреляме.
— Това можехме да направим още тук, преди да тръгнат.
— Не. Дори ако само един от тях се измъкне, всичко ще бъде разкрито. Щом се отдалечат, ще дам знак на помощниците си. Ще са им необходими по-малко от пет минути, за да дойдат при нас. Ще яхнем конете на аладжите и спътниците им и ще последваме тези чудовища по петите. Имам достатъчно пушки. Жалко, че немецът ги е видял! Разбира се, не бях помислил за това, като го изпратих в къщата.
— Всъщност не знам какво да мисля за него — изръмжа Марко. — Не мога да го разбера.
— Ту прави глупави физиономии и говори като невеж, ту отново добива израз на човек, от когото не можеш да се предпазиш. Но виждаш ли, че имах право! Нападението е било неуспешно.
— Не мога да проумея как е възможно. Дори конакчията да е постъпил толкова глупаво, като е изоставил чужденците. Те все пак са минали през Дяволската клисура, където нашите приятели би трябвало да ги забележат. Изглежда, са спали.
— Или пък немецът ги е нападнал!
— Това е невъзможно. Първо, той не е имал никаква представа, че ще бъде нападнат. Второ, не е знаел откъде да се изкачи. И, трето, дори и да са му били известни тези две неща, пак не би успял да ги нападне ненадейно. Нашите са можели да ги щурмуват и тогава с тези чудовища щеше да е свършено. Трябвало е да ги застрелят отгоре. Всичко е просто неразрешима загадка.
— Скоро ще се изясни.
— Разбира се. Аз самият бих отишъл до издадената напред скала или бих изпратил някой от помощниците си, но не можем да мърдаме оттук. Тези двама негодници не свалят очи от нас и държат пръстите си върху спусъка.
— Защо все пак не направим опит да ги заговорим!
— Аз не искам. Опитай ти!
Марко си даде вид, че иска да става. Но тогава чух повелителния глас на Оско:
— Сядай!
Същевременно, гледайки през краката на двамата, забелязах, че Оско и Омар бяха вдигнали пушките. «Учения» отново седна и извика:.
— Човек не може ли поне да се протегне?
— Не, не бива и да говори повече. Ако кажеш само още една дума, ще стреляме!
Двамата тихо започнаха да кълнат и ругаят. Вече знаех, че мога да се осланям на бдителността на моите спътници, и бавно изпълзях през храстите към Халеф.
— Чу ли нещо? — попита той.
— Да, но по-късно ще говорим за това. Хайде ела!
Тръгнахме по пътеката и скоро видяхме, че бях предполагал съвсем правилно: тесният път водеше към пещерата. Насочваше се към една цепнатина в скалата, по която се изкачваше на зигзаг.
Като стигнахме горе, бяха изминали около шест-осем минути. Там между по-големите дървета бяха струпани големи камари дърва. Чуващите се удари от брадва издаваха присъствието на хора.
— Това са помощниците на въглищаря — каза Халеф. — Да се надяваме, че няма да ни спипат.
— Няма такава опасност. Те са някъде надясно, а ние отиваме наляво, там, където виждаш да се издига върхът на дъба.
В тази посока гората умишлено бе пощадена от брадвите. Шарка явно не е искал да оголва мястото, криещо неговата тайна. Дърветата и храстите там бяха толкова нагъсто, че понякога с мъка се провирахме между тях.
Най-сетне стигнахме до дъба. Беше с огромни размери. Стеблото изглеждаше здраво. Разпростиращите се надалеч върху повърхността на почвата могъщи корени не издаваха съществуването на кухина. Но като обиколих дървото, на височина около три човешки ръста съзрях една достатъчно голяма дупка, за да може през нея да влезе човек. Най-долният клон беше толкова ниско, че почти можеше да бъде достигнат с ръце, а от него човек лесно щеше да се добере до втория. Третият клон или беше отчупен, или изсъхнал и тъкмо там, където той е растял на стеблото, се намираше кухината.
— Ако не греша, входът е там — казах аз, сочейки нагоре.
— А как ще стигнем дотам? — попита Халеф. — Необходима ни е стълба, защото стеблото е прекалено дебело, за да бъде обхванато с ръце при катерене.
— Има стълба.
— Не я виждам — каза Халеф, като напразно се оглеждаше.
— Аз също, но пък забелязвам нещо друго. Огледай добре почвата и в мъха ще откриеш добре утъпкана следа, която води към гъстия храсталак. Някой е ходил дотам и обратно, вероятно за да донесе стълба и да я върне. Веднага ще я намерим.