— Къде ги остави?
— Изсипах ги в джоба на кафтана, който беше окачен вътре.
— Това наистина е голяма геройска постъпка, с която можеш да се гордееш. Прочутият Хаджи Халеф Омар е започнал да прави момчешки лудории!
Той се подсмихна. Забележката ми нито го смути, нито го обиди. Като отидохме при Оско и Омар, двамата ни осведомиха, че не се е случило нищо обезпокоително. Въглищарят обаче повече не можеше да сдържи нетърпението си и каза:
— Вече се върна. Сигурно ще ни позволиш да станем от пейката?
— Още не. Ще станете едва когато ние яхнем конете си.
— А кога ще тръгнете?
— Веднага. За любезното ти гостоприемство ще ти се отплатим с едно също толкова любезно предупреждение: да засипеш твоята Пещера на съкровищата и да не се опитваш повече да примамваш в нея никого! Иначе лесно би могла да те сполети съдбата, която си определил на други.
— Не знам какво искаш да кажеш, ефенди.
— Не мисли за това! Убеден съм, че скоро ще проумееш. Като дойда отново, ще се разбере дали си взел под внимание предупреждението ми.
— Пак ли ще се върнеш? Кога?
— Когато е необходимо, нито по-рано, нито по-късно.
— Ефенди, гледаш ме така, сякаш съм най-лошият човек на земята.
— И си точно такъв, въпреки че има и други, които в причиняването на зло са стигнали почти толкова далеч, колкото и ти.
— Какво съм сторил? Какво можеш да докажеш?
— Преди всичко си лъжец. Твърдеше, че не знаеш имената на аладжите. А те многократно са отсядали при теб и дори са били търсени тук от войници.
— Не е вярно! Никога не съм чувал имената им, а още по-малко съм ги виждал тук, при себе си.
— Как е станало тогава така, че конете им са скрити наблизо?
— Техните… коне? — попита Шарка, заеквайки.
— Да. Видях ги вързани.
— Какво? Как? Тези хора са тук, без аз да знам?
— Млъкни! Да не мислиш, че пред теб стоят хлапета! Тъкмо обстоятелството, че се мислите за по-умни от нас, ви провали играта и ще продължава да я проваля. Ще отречеш ли, че зет ти днес е бил при теб?
— Той е искал да идва тук? Не съм го виждал.
— Търговецът на въглища твърди обаче, че е бил при теб, а после е отишъл в Дяволската клисура, където е трябвало да бъдем нападнати.
— Ефенди, говориш ужасни неща. Вие сте се намирали в такава опасност?
— Не ние, а твоите приятели. Нас не ни грозеше никаква опасност. Не сте вие хората, от които трябва да се страхуваме. Но за твоите съюзници опасността беше много голяма и тя ги сполетя.
Шарка изплашено скочи от мястото си.
— Сполетени? — попита той почти заеквайки. — Какво се е случило?
— Точно това, което те възнамеряваха да направят, а именно нападение, но с тази разлика, че нападнатите бяха те.
— Те ли? От кого?
— От нас, разбира се. Моят Хаджи Халеф Омар и аз, ние двамата, победихме шестимата добре въоръжени мъже. Двама от тях са мъртви. Паднаха от ръба на скалата. Останалите сме вързали заедно с Джемал, нашия водач предател. Казвам ви го, за да ви докажа, че не се страхуваме от тези дръвници. Идете и ги развържете, за да могат да продължат да ни преследват. Кажете им обаче, че следващия път няма да пощадим живота им! Точно както над тях, така и над вас витае смъртта, ако не се вслушате в предупреждението ми. Това исках да ви кажа. А сега сте свободни.
Взехме пушките си и яхнахме конете. В първия момент двамата мъже не се възползваха от свободата си. Бяха се вкаменили от уплаха. Като се отдалечихме на известно разстояние и аз се обърнах назад, видях че все още стоят на същото място.
От поляната пред къщата на юг и на запад водеха следи от каруца. Тръгнахме в западна посока. Там скалите се раздалечаваха и се озовахме във втора, още по-голяма долина, за която въглищарят бе говорил. Следите личаха така ясно, че беше лесно да се върви по тях. Земята бе обрасла с мека трева. Приличаше на малка прерия, в която не растяха нито дървета, нито храсти. Пред нас в далечината се издигаше планинска верига, пред която следата щеше да се разклони.
Досега бяхме яздили мълчаливо. Разказах на спътниците си всичко, което бях подслушал и забелязал. Не назовах само името на англичанина. Това, което чуха, страшно много ги учуди. Халеф се изправи в седлото си и извика:
— Хамдулиллях! Най-сетне научихме всичко, което искахме да разберем. Вече знаем името на Жълтоликия и къде живее и ще освободим търговеца Галингре. Но Хамд ал Амасат, който го е предал на Жълтоликия, трябва да получи възнаграждение за всичките си злодеяния. Той уби приятеля ми Садек от племето на мерасигите. Садек беше най-прочутият водач през Шот ал Джерид и загина от куршума на убиеца, когото пък трябва да улучи моят куршум!