Това направи необходимото впечатление. Никой не се осмеляваше да направи заплашително движение. Държах под око тримата, които бяха въоръжени с пистолети, но те не посмяха да си послужат с тях.
— Виждате, че не се шегуваме — обясних аз. — Марко трябва да ми отговори. А останалите да стоят кротко. Къде е ингилизът?
— Няма такъв тук — отвърна той.
— И в пещерата ли?
— Да.
— Прав си, защото той вече излезе от нея.
— Ве… че из.. ле.. зе от… нея? — запелтечи той.
— Ако искаш да го видиш, огледай се! — Махнах към посоката, където знаех, че се намират Линдси и преводачът. Двамата се приближиха. Марко замръзна от уплаха.
— Сега вярваш ли, че съм намерил следите му? — засмях се аз. — Едва си го довел, и вече е освободен. Впрочем можете да видите, че дори имат и пушки, от тези, които бяха в стаята. Вие сте в ръцете ни и настояваме тези трима храбри мъже да ни дадат пистолетите си. Преводачът ще ги извади от поясите им. Те самите не бива да докосват оръжията си. А после всеки от вас ще му предаде и ножа си. Който се противопостави, ще бъде застрелян.
Аз приготвих карабината си за стрелба, а англичанинът вдигна една от пушките до бузата си, въпреки че не беше разбрал какво бях казал. Това окончателно сплаши хората. Те предадоха оръжията си, без да кажат нито дума.
— Халеф, въжетата!
Дребосъкът изпълни заповедта ми за по-малко от три секунди.
— Вържи «алима»!
— Ефенди, какво говориш! — извика «ученият». — Да вържат мен? Няма да позволя!
— Ще позволиш, и то послушно, иначе ще ти пусна един куршум в черепа. Да не мислиш, че можеш да биеш един лорд от Англия и затова да се отнасят с теб като с падишах? Не знаеш ли каква обида е боят с камшик? Ще бъдете вързани всички до един. На останалите давам думата си, че нищо няма да им се случи, ако са покорни. Ти обаче ще си получиш ударите с камшик с лихвите.
Въпреки това Марко се съпротивляваше на Халеф. Тогава Линдси попита преводача:
— Как се казва на турски: ще помогна?
— Ярдъм едеджеим — отвърна драгоманът.
— Well! Значи: ярдъм едеджеим!
Той вдигна камшика, който Марко преди това беше изпуснал, и го удари няколко пъти толкова силно, че човекът се отказа да се съпротивлява. Вързаха го, а после дойде ред и на другите. Те не се противяха, защото много се страхуваха от насочените срещу тях пушки. Вързахме здраво ръцете им на гърба, за да им е невъзможно да се развържат един друг. Разбира се, краката им също бяха добре стегнати.
После прегледах крака на въглищаря. Раната не беше опасна. Куршумът беше минал през месото над коляното и след това сигурно беше паднал в горящия огън. Превързах раната му, а после и Шарка също беше вързан, при което той дойде в съзнание. Хвърляше ни гневни погледи, но не каза нито дума. Дадох знак на спътниците си да се дръпнат настрани. Пленниците не биваше да чуват какво ще си говорим.
— Слушайте, сър, направихте голяма глупост — каза ми Линдси.
— Имате предвид това, че обещах на тези хора нищо да не им се случили?
— Разбира се, yes!
— Не смятам, че е глупост, а само принцип на човечност.
— Стига с вашата човечност! Тези негодници искаха да убият и вас, и нас. Вярно ли е, или не е?
— Разбира се.
— Yes! Тогава не разбирам защо и ние да не изпитаме подобно желание! Или не познавате закона, по който се действа тук?
— Знам го толкова добре, колкото и вие. Но ако тези полудиви хора го прилагат, това в никакъв случай не означава, че и ние трябва да се ръководим от него. Вие имате срещу вас разбойници, но те си имат работа с джентълмен, който е християнин и отгоре на това пер на старата Англия. Ще бъде ли много джентълменско от негова страна, ако действа по законите на тези разбойници?
— Хм! — изръмжа той.
— Впрочем те не са причинили никаква телесна повреда нито на вас, нито на нас. Всички се измъкнахме здрави и читави. Така че убиването на тези хора в никакъв случай не би могло да бъде оправдано със закона за възмездието.
— Добре, няма да ги убиваме, но здравата ще ги напердашим!
— Съвместим ли е такъв побой с достойнството на един Дейвид Линдси?
Знаех слабото му място. Успехът не закъсня. Той замислено почеса посинелия си нос, а после попита:
— Мислите, че такъв празник на боя не подхожда на един англичанин ли?
— Да, това е моето мнение. Прекалено много уважавам личността и народа ви, за да допусна, че подобно грубо отмъщение може да ви достави голямо удоволствие. Лъвът не закача мишката, която дърпа гривата му.
— Лъв… мишка… много добре! Отлично сравнение. Well! Да оставим тези мишки на мира! Като лъв, трябва да съм великодушен. Но този негодник, когото вие наричате алим, не смятам за мишка. Той ме удари.