— В това отношение сме на едно мнение. Марко и Шарка са водачите на останалите. На съвестта и на двамата тежи не един човешки живот. Не бива да се отърват безнаказано. Що се отнася до въглищаря, той беше наказан от куршума на Халеф. Но другият ще опита камшика. Петдесет удара по гърба и нито един по-малко.
— Но, сър, аз щях да получа сто!
— Петдесет са достатъчно. Цял живот ще ги помни.
— Съгласен съм! Well! А после какво ще правим?
— Ще ги затворим всичките в пещерата.
— Много добре! Ще ги хвърлим в собствения им гроб. Но вътре те ще умрат от глад и жажда, а вие не искахте да ги убивате!
— Ще се погрижа да ги освободят навреме. Доста назидателно наказание ще бъде да погледат в продължение на няколко дни призраците на глада и жаждата пред себе си. Сигурно ще намерим някой техен съзаклятник, който да знае пещерата. Ще го изпратим тук да ги освободи. После няма да могат повече да ни навредят, защото междувременно ние отдавна ще сме напуснали тези места.
— И накъде ще поемете?
— Първо към Ругова.
— Великолепно! Yes! И аз не бих отишъл на друго място. Имам сериозен разговор с този проклет Кара Нирван.
— Аз също, но за това ще говорим по-късно! Лично ли го познавате?
— Yes! По-добре, отколкото бих искал.
— Значи сме на едно мнение по отношение наказанието на нашите пленници?
— Yes! При положение, че алимът получи петдесет удара.
— Ще ги има.
Фан Хоти, който бе разбрал водения ни на английски език разговор, одобрително каза:
— Аз също не бих искал тези хора да бъдат убивани. Смъртният страх, който ще изпитат в пещерата, е достатъчно наказание. Пита се обаче дали това наказание изобщо да бъде изпълнено. Много е възможно скоро да дойде някой от хората на Жълтоликия, който добре да познава пещерата. Като не намери никого в долината, ще провери в пещерата и ще освободи хората.
— Можем ли да го предотвратим?
— Не, а тогава те веднага ще тръгнат да ни преследват като кръвожадна хайка.
— Бихме могли да им попречим, като вземем конете им с нас. Мислил съм вече за това. За да се стигне до Ругова пеша, е необходимо толкова време, че като пристигнат, нас отдавна няма да ни има. Вероятно ще намерим по-краткия път дотам.
— Никога досега не съм идвал в тази долина — отвърна преводачът — и не вярвам, че сме в състояние да намерим пътя през гората и пущинака, по който бяхме доведени тук. Знам само, че като тръгнахме най-напред към Коласчин, пътят беше открит. Ако тръгнем в същата посока, може би ще пристигнем толкова бързо, колкото и ако тръгнем да търсим пътеки през диви планини и главоломни долини и клисури.
— Така мисля и аз. Във всички случаи най-напред ще потегля към Коласчин. Сигурно няма да ни е трудно да намерим пътя дотам. Както въглищарят каза, по него има следи от каруца. Първо обаче трябва да направим най-важното, а именно да отнесем разбойниците в пещерата, след като Марко пред очите ви получи наказанието си.
Съобщих на останалите, които не знаеха английски, какво решение сме взели. Те го одобриха. Хаджията, който обикновено с готовност посягаше към камшика, ми обясни, че не е палач, а удря от време на време само когато се налага да вдъхне респект. Затова решихме, че наказанието ще бъде изпълнено от един от помощниците на въглищаря.
Избрахме най-силния от тях. Казахме му какво се иска от него и че залага живота си на карта, ако не върти достатъчно силно камшика. После го развързахме и той заедно с Омар трябваше да донесе един пън, който бяхме видели зад къщата. На този пън бе вързан алимът. Мнимият учен се опитваше да отклони наказанието с молби, но напразно.
— Ефенди — извика той накрая, изпълнен от страх, — защо постъпваш така жестоко? Знаеш, че и аз като теб съм геолог, защото съм изучавал строежа на земята! Наистина ли ще заповядаш да бият твоя колега?
— Не каза ли, че трябва да бъда пребит до смърт? Не се позовавай на следването си! То те доведе дотам, че сега камшикът най-подробно ще изучи строежа на собственото ти тяло.
Дадохме камшика на помощника на въглищаря. Халеф застана до него с пистолета си и го заплаши, че ще го застреля веднага, ако някой от ударите му не е достатъчно силен. Наказанието започна.
След това отново вързах ръцете на помощника на гърба му, дръпнах го настрани и го попитах:
— Господарят ти има коне, нали?
— Не — излъга той.
— Слушай, вчера ги видях, като ходихте в долината, където трябваше да ни нападнете. Ако не ми кажеш истината, веднага ще заповядам да ти ударят петдесет камшика по гърба като на Марко.