Това помогна.
— Ефенди — каза той, — нали няма да ме издадеш, ако ти кажа истината?
— Няма.
— Не искам да ме биете. Въглищарят има четири коня, единият от които е отличен бегач.
— Значи Шарка не е беден?
— О, не! Неговият зет Юнак също е заможен, въпреки че не им личи. Имат скрити много пари.
— Къде?
— Не знам. Ако знаех, отдавна да съм избягал с тях.
— Тук има много оръжие. В такъв случай Шарка има и много муниции?
— Ще намериш всичко в стаята под леглото: оръжия, барут, олово, фитили, а също и кремъци за пушките.
— Познаваш ли добре алима?
— Не.
— Той не е учен, въпреки че пред мен се представи за такъв. С какво се занимава всъщност?
— Не знам.
— Но Кара Нирван познаваш, нали?
Той отговори едва след като отново го заплаших.
— Познавам го, защото често идва тук.
— Къде се намира ханът му? В Ругова ли?
— Не, извън града.
— А караулът, който използва за скривалище?
— В гората, през която преди минаваше пътят, който представляваше граница на земите на миридитите. Покрай тази граница имаше много караули за отбрана, от които, изглежда, е останал само този.
— А ти виждал ли си някога старата наблюдателница?
— Не.
— И не знаеш как изглежда и какво има вътре ли?
— Не. Жълтоликия го пази в тайна.
— Но Марко сигурно знае?
— Мисля, че е довереник на Жълтоликия.
— Добре! Сега ще ми покажеш конете на въглищаря. Но не се опитвай да ми се измъкнеш! Виж този револвер! Стреля шест пъти. Ще го държа в ръка, а ти ще вървиш на една крачка пред мен. При първото непозволено движение, което направиш, ще те застрелям. Тръгвай!
Той вървеше напред, мина зад къщата, после рязко зави надясно, в посока, в която още не бях ходил. Един доста добре утъпкан път, който досега не бях забелязал, водеше към храстите, между които още преди да направим и двайсет крачки, се озовахме пред широка, висока около човешки ръст тъмна постройка.
— Там вътре са — каза помощникът на въглищаря.
— Какво е това? Някаква постройка?
— Обор, построен от греди и камъни.
— В него има място само за четири коня. Къде са останалите?
— От другата страна, зад огъня.
— Където вчера бяха конете на аладжите ли?
— Да.
— Вече знам достатъчно. Хайде да се връщаме!
Слугата се колебаеше.
— Ефенди — каза той, — виждаш, че се подчиних. Направи ми поне услугата да ми кажеш дали ще ни убиете.
— Ще останете живи. Казах, че нищо няма да ви се случи и ще удържа на думата си. Но ще ви затворим за малко в пещерата.
— И наистина ли нищо друго няма да ни се случи?
— Не.
— Благодаря ти! Можеше да ни се случи и нещо по-лошо.
Затварянето не му изглеждаше особено страшно. Отгатнах мислите му, затова казах:
— Нямаме намерение да бъдем към вас толкова милостиви, колкото си мислиш. Няма да можете да се освободите без чужда помощ.
Той мълчеше.
— Стълбата вече не е там — продължих аз.
— Стълбата ли? Не е вече там? — попита той смаяно. — — Ти знаеш за нея?
— Да, вчера бях в пещерата. Влязохме през дъба и искахме да огледаме мястото, откъдето възнамерявахме да освободим англичанина.
— Аллах! — извика той слисано.
— Бяхме в пещерата и днес, като дойде Марко, за да говори вътре с ингилиза. Разкажи това и на другите, за да разберат колко малко мозък имат в главите си.
— Но, ефенди, тогава ние никога няма да можем да излезем от пещерата! — каза той страхливо.
— И не бива да го правите.
— Значи ще умрем вътре от ужасна смърт?
— Няма да е голяма загуба.
— Но нали ни обеща, че нищо няма да ни се случи?
— Да, и спазвам обещанието си. Вие самите сте направили тази ужасна подредба в пещерата и сами ще си бъдете виновни, ако тя се превърне във ваша зла орис.
— Ефенди, не прави това. Ще умрем като жалки псета!
— Много други са се задушили също толкова мъчително. Няма да ви направим нищо, но ще ви отнесем на мястото, където са се намирали вашите жертви. Какво ще стане по-нататък, не ни интересува.
— Ще затворите ли входа с камъка?
— Разбира се.
— О, Аллах! Няма никакво спасение! Този камък не може да се махне отвътре нито с брадва, нито с нож. А ние нямаме никакви инструменти! Краката и ръцете ни също ще бъдат вързани! Няма ли поне за мен да направиш изключение?
— Заслужаваш ли го?
— Нали видя, че бях покорен.
— От страх пред куршума ми. Изобщо не си достоен за милост. Друго щеше да бъде, ако се беше разкаял за постъпките ви!