— Добре! Но после отново ще го запаля.
Тримата мъже тръгнаха и след известно време донесоха въглищаря. Не го положиха особено нежно на земята, поради което той силно изкрещя, но не толкова от болката, която му причини грубото отношение, колкото от страх при вида на предметите. Все пак бяхме проникнали в съкровищницата му. Шарка така стисна зъби, че те изскърцаха, и хвърли гневен поглед към нас и лежащите на земята предмети, Щом погледът му спря върху отворената яма, лицето му странно потръпна, което аз изтълкувах така: в ямата имаше още нещо, което ние не бяхме намерили.
— Заповядах да те донесат при нас — казах му аз, — за да ни дадеш сведения за тези предмети. Чии са били?
Въглищарят мълчеше. Не отговори и след като му повторих въпроса си.
— Сложете го по корем и го бийте с камшика, докато проговори! — заповядах аз.
Моментално го сложиха в съответното положение и Халеф извади камшика. Като видя, че намеренията ни са сериозни, Шарка извика:
— Спрете! Снаряжението е моя собственост.
— Можеш ли да го докажеш?
— Да, винаги е било мое притежание.
— И защо си го заровил? Човек не крие това, което притежава законно.
— Щом живее сам в гората, трябва да го направи, ако не иска да се изложи на опасността да му го отмъкнат крадци.
— Крадците са твои приятели. Няма защо да се страхуваш от тях. По какъв начин се сдоби с това снаряжение?
— Наследих го.
— От твоите родители ли? Възможно ли е прародителите на един въглищар да са били от богато и знатно семейство?
— Да, прадедите ми са били изтъкнати воини. Но от тяхното богатство до мен за съжаление е стигнало само това снаряжение.
— Нямаш ли други богатства?
— Не.
— Хайде да проверим!
Запалих нова борина и осветих вътрешността на ямата. В единия от ъглите имаше два завити в парцали вързопа, които бяха останали скрити под един чувал. Халеф слезе да ги извади. Като ги разклати, се чу звън като от пари.
— Тежки са — каза той. — Мисля, че съдържат някой и друг пиастър.
Въглищарят изруга гневно и извика:
— Не пипайте тези пари! Те са моя собственост!
— Млъкни! — заповядах му аз. — Невъзможно е да са твои, защото току-що твърдеше, че освен снаряжението нямаш други богатства.
— Всичко ли съм длъжен да ви казвам?
— Не, но за теб е препоръчително да си откровен. Лъжите ти доказват, че тези неща не са твои.
— Да не би да искате да ви покажа състоянието си, за да ме ограбите?
— Ние сме честни хора и няма да ти вземем и една пара, ако се убедим, че парите наистина са твои. Впрочем би трябвало да ти е безразлично дали ще вземем тези неща или не, защото теб и бездруго те очаква сигурна смърт.
Междувременно парцалите бяха размотани и кесиите отворени. Те бяха от велур и украсени с хубава везба от мъниста, в средата на която се четеше името «Стойко Витяз». Буквите бяха на кирилица, с която си служат и в Сърбия и граничещите с нея страни. Витяз означава «рицар». Явно собственикът на тези пари е носел името Витяз, защото прадедите му са били рицари. От тяхно време по всяка вероятност беше и снаряжението. И до днес по онези места могат да се видят понякога такива ризници или брони, които, разбира се, се носят само при тържествени случаи в мирно време, понеже в бой с днешните огнестрелни оръжия не биха могли да устоят.
— Можеш ли да четеш? — попитах аз въглищаря.
— Не.
— Ти се казваш Шарка. Това е малкото ти име. А как е фамилията ти?
— Висош.
— А как се казва онзи твой дядо, който си е поръчал тази ризница?
— Също Висош.
— Лъжеш. Сега се хвана. Това снаряжение и парите са на човек на име Стойко Витяз. Ще отречеш ли?
Той ме гледаше безкрайно учуден. Не знаеше, че везмото образуваше букви, и не можеше да си обясни откъде бях разбрал името.
— Ти си в съюз с дявола! — изсъска той.
— А ти веднага ще отидеш при него, ако не ми кажеш къде мога да намеря този Стойко.
— Не познавам човек с такова име, а вещите са мои. Мога да се закълна във всичко.
— Е, в такъв случай трябва, разбира се, да ти повярвам и следователно нямаме право да ти отнемаме имуществото. Нека загине с теб. Вземи го със себе си при прочутите ти прадеди, които сигурно живеят в ада!
Изтъркалях бурето с барута до него и извадих тапата. Отрязах с ножа си долния край на споменатия вече кафтан и го усуках на фитил, единият край на който мушнах в бурето, а другия запалих с горящата борина.
— Какво правиш, ефенди? — извика той изплашено.
— Ще хвърля теб заедно с къщата и всичко, което тя съдържа, във въздуха. Хайде, останалите, елате бързо да се отдалечим да не ни ударят камъните!