— Защо не говорите, сър? — избоботи Линдси. — Тези престъпници трябва да бъдат наказани!
— Ще бъдат.
— Пфу! Сам казвате, че властите нямат никакво влияние по тези места. Трябва да им дадем заслуженото възмездие, иначе тук ще се напълни с обесници. Искате дори да им изпратите някой да им отвори пещерата.
— Наистина ще го направя, но няма да е някой от техните приятели, а човек, който не знае милост и пощада. Вярно е, че досега възнамерявах да ги изплаша до смърт, но да пощадя живота им. Можем да забравим какво са ни причинили, а останалото не ни засяга. Но след разкриването на това ужасно злодеяние, макар да продължавам да настоявам да не се занимаваме с тях, все пак те трябва да получат наказанието си. Ще освободим Стойко Витяз й ще го изпратим тук. Не вярвам в негово лице да намерят мекушав или снизходителен съдия.
— Well! Одобрявам. Байрактарят ще им отмъсти както трябва. А ако преди това дойде някой приятел на въглищаря и освободи негодниците? Тогава?
— Разбира се, трябва да сме готови и на това, но никой от нас не може да остане тук, за да го предотврати.
— Защо? — попита преводачът. — Аз съм готов да го направя. Сър Дейвид няма повече нужда от моята помощ, защото вие сте с него. Наистина трябва да се откажа от възнаграждението си, щом вече няма…
— Глупости, мистър Фан Хоти! — прекъсна го Линдси. — Ще ви платя. Well!
— В такъв случай няма да претърпя загуби. Оставам тук да охранявам чудовищата, докато дойде Стойко. Или мислите, че няма да изпълня достатъчно добре задачата си? Или че съм склонен дори да помогна на тези хора?
— Не — отвърнах аз. — Имах възможност да ви изпитам. Чух какви предложения ви бяха направени, които вие не приехте. Не скрихте от сър Дейвид, че ще умре дори и да плати исканата сума. Знам, че сте на наша страна, а не на страната на въглищаря и привържениците му, но не знам дали притежавате достатъчно разум и енергия да направите това, с което доброволно се заемате.
— Не се тревожете, сър! — отвърна Фан Хоти. — Аз по рождение също съм скипетар. Като преводач често съм имал работа с хора, които са били също толкова подли и вероломни. Ще отклоня вниманието на хората, които биха могли да дойдат тук от пещерата. Ако хитростта не е достатъчна, имам оръжие и ще употребя сила.
— Наистина ли ще го направите?
— Разбира се! Не си ли давате сметка какво чакаше и мен, ако не бяхте Дошли? Обещана ми беше свобода, но никога нямаше да я видя. Нямаше да ме оставят жив, защото бих могъл да издам всичко. Аз съм глава на семейство, имам жена, родители и няколко деца, чийто баща щеше да бъде убит. Като си спомня за това, и през ум не ми минава да проявявам снизхождение към убийците.
— Well! Много добре! — каза Линдси. — Наистина не ми трябва повече преводач, но ще платя за работата ви, както и двайсет фунта за днес. Освен това се полага и хубав бакшиш, ако всичко стане както трябва, well!
— Ще бъде наред. Но как ще ми платите, сър Дейвид — засмя се албанецът, — след като ви отнеха цялото имущество?
— Ще си получа всичко обратно от Жълтоликия. А ако не — подписът на Дейвид Линдси струва толкова, колкото пожелае.
— В случай на нужда, аз също съм на разположение — казах аз. — Сър Дейвид може да използва моите запаси, които за съжаление не са неизчерпаеми като неговите.
— Аха! — засмя се той. — Не ви стигат парите ли? В Стамбул можехте да ми продадете коня си. Плащах добре. Yes! Обаче имате толкова корава глава, че скоро ще ви поникнат рога. Well!
Шеста глава
Довереникът на Жълтоликия
Докато водехме този разговор, стояхме пред колибата. После влязохме вътре. Въглищарят ни погледна, изпълнен с очакване и явно разтревожен.
— Е, ефенди, убеди ли се, че не те лъжа? — попита той.
— Ти каза истината. Да, дори надмина очакванията ми. Намерихме там изгорени повече хора от двамата души, за които говорихме. Кои са били другите?
— Това бяха… бяха… трябва ли да знаеш, ефенди?
— Не. По-добре го запази за себе си! Но се предполага, че си взел голяма плячка. Къде си я скрил?
— Притежавам само това, което намерихте тук.